Читать «Нежност в ковчег» онлайн - страница 37

Александър се наведе над мен, очите му бяха пълни с тревога.

— Добре ли си? — попита печално той. — Падна по пътя!

— А аз… — дори не исках да довърша мисълта си!

Той поклати глава и ми помогна да стана.

— Трябва да тръгваш! — нареди ми отново.

— Но може никога да не те видя! — умолявах аз.

— Сега трябва да напуснеш! — настоя той.

Александър отново разбиваше сърцето ми. Ако си тръгна, можеше да бъде за последно. Как да бъда сигурна, че Джагър няма да го нарани? Александър можеше да изчезне в нощта завинаги. Но ако не го послушам, може би щях навредя повече на Александър като му се пречкам.

Видях Джагър препъвайки се в паметника на баронесата и бършейки устата си. Синьо-зелените му очи се бяха превърнали в огненочервено. Жилестите му мускули бяха изопнати. Той ми се ухили и облиза устните си като хищник готов да разкъса плячката си.

Дори нямах време да целуна моята готическа половинка за сбогом. Тичах без да поглеждам назад, сълзи и дъждовни капки се стичаха по лицето ми, калта от гробището се разпръскваше под ботушите ми, сърцето ми пулсираше. Гръмотевиците падаха между дърветата и отекваха между гробниците.

Достигнах до изхода на гробищата и изкачих оградата.

Когато се обърнах, Александър и Джагър ги нямаше.

Глава 12 Рисковано събиране

Плачех докато бягах със всички сили от гробището. Едва можех да видя тротоара през навлажнените ми очи. Погледнах към центъра на Дулсвил където шофьорите на Сааби, Мерцедеси, и Джипове гледаха странно в отчаяното, мокро, готическо момиче…

Бягах надолу по главната улица и разбутвах купувачи с чадъри, удрях се в двойки идващи от театър и хора бягащи от дъжда в ресторантите.

С всяко пляскане на птиче крило или звук от всеки крясък на ловджийския рог, аз се стрясках, страхувайки се Джагър да не ме преследва. Затичах се още по-силно. Не исках да се прибирам вкъщи. Имах нужда да съм сама, далеч от семейството ми. Не исках да говоря — никой, дори Беки нямаше да разбере това свръхестествено преживяване. Трябваше да се крия и да търся комфорт в единственото място, което някога съм чувствала като свой дом.

Изтичах през отворените порти на Имението, краката ми бяха сковани и единият дрънчеше в ботушите ми. Спуснах се по дългата, ветровита алея на имението. Погледнах към беседката да видя дали две цветни очи ме гледаха. Когато намерих беседката празна, се покатерих през отворения сутерен прозорец и си проправих път през безлюдното имение. Една сълза падна на скърцащия, дървен под, под скърцащите ми ботуши. Избърсах очите си докато изкачвах старото стълбище и вървях към класическата стая на Александър.

Докоснах празния триножник. Погледнах леглото му, все още ненамачкано от когато беше спал преди три дни. Взех черния му плетен пуловер оставен зад очукания му, удобен стол. Отидох до прозореца и погледнах към самотната лунна светлина. Силния дъжд беше спрял. Почувствах се изтощена и изоставена, като пълен неуспех. Трябваше просто да остана в Дулсвил и да чакам Александър да се върне за мен. Но моето нетърпение доведе и мен, и Александър в опасност. Той се криеше на безопасност в Дулсвил от жадуващия за отмъщение Джагър, и аз изпратих отмъщението му във правилна посока. Колкото и умна да си мислех че съм, бях просто пионка във страшната игра на Джагър.