Читать «Нежност в ковчег» онлайн - страница 11

— Можеш после да зяпаш снимката ми — пошегувах се аз.

— Последвайте ме — каза той.

В коридора срещнахме госпожа Ханли, учителката ми по математика от шести клас.

— Рейвън Мадисън! Толкова си пораснала!

Можех да позная, че беше очаквала да свърша в поправително училище или да бъда изпратена в някакъв пансион. Загледа се в брат ми и очевидно се чудеше как две токова различни същества могат да произлизат от една и съща ДНК.

— Никога не съм знаела, че Били ти е брат, — призна тя.

— Знам — прошепнах аз. — Аз също съм изненадана.

— Е, някои неща не са се променили — каза тя и се отдалечи. Но продължи да се обръща след нас, сякаш бе видяла призрак. Знаех кой ще е обекта на днешните клюки около микровълновата в учителската стая.

Спряхме се пред шкафчето на Хенри, единственото с ключалка с комбинация, която беше закачена на механизъм за отваряне на гаражни врати. Хенри набра по заключващия механизъм и ключалката се отвори. Компютърни игри, електроника и помагала по програмиране бяха подредени в редица като в миниатюрен компютърен магазин.

Извади дигитален фотоапарат скрит под един рафт.

— Да вървим.

Последвах ги зад ъгъла към компютърната зала. Но тя бе заключена. Сърцето ми замря.

— Това не може да е истина! Счупи прозореца, ако трябва — казах аз, уж само на жега.

И двамата компютърни маниаци ме погледнаха, сякаш аз бях странната.

Хенри започна да рови в задния джоб на панталоните си и извади захабен, кафяв на цвят, кожен портфейл. Отвори го и извади кредитна карта. Пъхна картата във вратата, раздвижи я и след миг вратата се открехна.

— Харесва ми стилът ти — усмихнато му казах аз.

Двадесет минути по-късно се взирах в една осемнадесет годишна Рейвън.

— Изглеждам добре за възрастта си — казах си с намигване и се отправих към вкъщи.

Глава 4. Хипстървил

— Мамо, не отивам в Сибир. Ще се върна след два дена — стояхме на автобусната спирка Грейхаунд в Дулсвил, до магазина за сладолед на Шърли. Тя се опитваше да ме удуши с целувки, когато автобуса взе завоя и се спря пред няколко млади граждани на Дулсвил, излизащи по-рано в пролетна почивка.

Когато автобуса запали и аз помахах за чао от прозореца на седалките отзад, почувствах празнина в стомаха. Това щеше да е първото ми пътешествие извън Дулсвил, сама. Дори се зачудих дали ще се върна.

Облегнах се назад, затворих очи и си представих какво ли ще е да съм вампирката на Александър.

Представих си го, чакайки ме на автобусната спирка на Хипстървил, стоящ под дъжда, носещ стегнати черни дънки и светеща в тъмното тениска на Джак Скелетън, а в едната ръка малък букет с черни рози. Когато ме видеше, лицето му щеше да се зачерви до толкова, колкото да изглежда жив. Щеше да хване ръката ми, да се наведе към мен и да ме целуне за дълго. Щеше да ме отведе в реставрираното си старо возило, цялото в изрисувани паяци и паяжини, а музиката на Слипнот щеше да дъни от колоните.

Щяхме да паркираме пред изоставен дворец и да изкачим скърцащите спираловидни стъпала, водещи към изолираната кула. Античните дворцови стени щяха да са покрити с черна коприна, а изсъхналия дървен под — с розови листенца. Милиони свещички щяха да блещукат из стаята, голите средновековни прозорци едва пропускащи лунната светлина.