Читать «Морт» онлайн - страница 5

Петнайсет минути до полунощ. Морт трепереше, ала алените пламъци на срама и ината — по-горещи от стените на Ада — го изгаряха отвътре. Духна на ръцете си от нямане какво да прави и се загледа в замръзващото небе, като се опитваше да избягва втренчените погледи на малкото изостанали участници във вече разтурения панаир.

Повечето търговци си бяха събрали сергиите и си бяха отишли. Дори продавачът на люти пирожки бе спрял да хвали стоката си и, с риск за живота си, ядеше една от тях.

Последният събрат по надежди на Морт беше изчезнал преди часове. Имаше тъп като стена поглед, беше гърбав и с непрестанно течащ нос, и единственият упълномощен просяк на Овчи рид го бе обявил за чудесен материал за работата. Момчето от другата му страна отиде при майстора на детски играчки. Един по един си отидоха всички — дюлгерите, налбантите, убийците, абаджиите, бъчварите, конярите и орачите. Оставаха броени минути до новата година и стотина момчета щяха да се втурнат с надежда в бъдещата си професия, а пред тях се разгръщаше нов, приличен живот с полезна работа.

Морт се питаше отчаяно защо не бе сред избраниците. Положи максимум усилия да изглежда благонадеждно, и гледаше всеки свой потенциален работодател право в очите, за да го впечатли с прекрасната си натура и изключително привлекателни качества. Това изглежда не даде търсения ефект.

— Искаш ли люта пирожка? — попита баща му.

— Не.

— Евтино ги дава.

— Не. Благодаря.

— О!

Лизек се подвоуми.

— Мога да питам човека дали не му трябва чирак — каза той, опитвайки се да помогне. — Много е надеждна, това разносната търговия.

— Не мисля, че му трябва — каза Морт.

— Не, вероятно не — рече Лизек. — Едноличен бизнес, като гледам. Както и да е, вече си отиде. Знаеш ли, ще ти оставя малко от моята.

— Не, тате, всъщност въобще не съм гладен.

— Няма никакви жили.

— Не. Но благодаря ти, все пак.

— О! — Лизек свали малко градуса. Той заподскача наоколо, за да посъживи малко краката си и фалшиво си засвирука през зъби. Усещаше, че трябва да каже нещо, да даде някакъв съвет, да изтъкне, че животът си има своите успехи и неуспехи, да сложи ръка на рамото на сина си и надълго и нашироко да говори за проблемите на израстването, да посочи — накратко — че светът е едно смешно старо местенце, където — метафорично казано — никой не бива да е чак толкова горд, че да откаже предложената му прекрасна люта пирожка.

Останали бяха вече сами. Скрежът — последният за годината, скова камъните в прегръдката си.

В часовниковата кула високо над тях зъбчато колелце направи едно „щрак“, задвижи лостче, освободи палец и пусна голяма оловна тежест да падне надолу. Последва страхотен стържеш метален шум, вратичките на циферблата се отвориха и освободиха часовите работници. Като размахваха рязко чукчета, сякаш заболели от роботен артрит, те започнаха възвестяването на новия ден.

— Е, това е — каза Лизек с надежда. Налагаше се да потърсят някъде да пренощуват — Новогодишната Нощ на Прасетата не беше време за разходки в планината. Може би някъде тук имаше някоя конюшня…