Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 91
Ектор Мало
Между нея и майка ми нямаше само далечното сходство на положението им: и тя като мама ненавиждаше морето. Мъжът й умрял от жълта треска далеч от нея, в Сан Доминго, и тя ужасно се измъчваше от това, че синът й беше пожелал да тръгне по море. Единствена утеха й беше надеждата, че това първо пътуване, което се оказало много мъчително на отиване, щеше да го отвърне от занаята и че той щеше да се завърне, решен да остане на сушата.
С какво нетърпение го очакваше тя! Всеки път, когато се връщах от вълнолома, където прекарвах почти целия ден, тя искаше да знае какво е времето, какъв е вятърът, дали са пристигнали много кораби.
Пътуването до Индия е много дълго, несигурно, пълно с изненади и „Нистрия“ можеше да пристигне днес, утре, след петнадесет дни, след месец, както и всеки друг ден.
Бях живял у тях малко повече от седмица, когато болестта й обезпокоително се влоши. Съседките, които идваха да я навестяват и да се погрижат за нея, ми казаха, че се намирала в опасност и че лекарят не поемал повече отговорност. Действително тя отслабваше все повече и повече, беше много бледа, почти без глас и когато влизах в стаята й, за да й кажа какво е морето, и я погледнех в леглото, изпитвах нещо като чувство на страх.
След бурята, която преживяхме и която погуби „Ориноко“, времето се беше оправило. Морето беше тихо, както през най-хубавите дни на лятото. Цареше пълно затишие, необичайно за това годишно време.
Безветрието я отчайваше и всеки път, когато, влизайки, повтарях това, което й бях съобщил предния ден:
— Няма вятър — или — слаб ветрец от изток.
Тя поклащаше лекичко глава и казваше:
— Господ ми се сърди. Ще умра, без да го прегърна.
Тогава съседките или приятелките, които бяха там, й се скарваха, че мисли за смъртта, и се опитваха да я успокоят с всевъзможните лъжи, които се измислят за опасно болните. Но те не я убеждаваха и тя непрекъснато повтаряше:
— Няма съмнение, не ще го видя вече!
Очите й се изпълваха със сълзи, от което се доплакваше и на другите. Аз не си давах добре сметка за състоянието й, но от това, което чувах да се говори, разбрах, че то беше безнадеждно, и не смеех да вляза, преди предварително да съм попитал как е тя.
Една сутрин, беше вторник, бях ходил да видя пристигането на корабите и се връщах да закуся. Стигайки преди съседката, от която обикновено се осведомявах за нея, тя ми направи знак да вляза.
— Лекарят дойде.
— Е, и?
— Каза, че няма да изкара деня.
Не смеех да се кача по стълбите, но най-после се реших и си свалих обувките, за да не вдигам шум. Но когато минавах пред вратата й, тя позна стъпките ми.
— Ромен! — извика ме слаб глас.
Влязох. Една от сестрите й, която не я напускаше, беше до нея. Тя ми посочи къде да седна, но болната ме повика до леглото си, погледна ме безмълвно и аз я разбрах.
— Все същото време.
— Няма ли вятър?
— Не!
— Кои кораби?
— Риболовни лодки, корабите от Сена и параходът от Лисабон.
Едва бях изрекъл тези думи, когато вратата живо се отвори и влезе мъжът на сестра й, който работеше на пристанището. Изглеждаше развълнуван.