Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 89

До брега нямаше повече от двеста метра. При обикновено време това разстояние не би ме затруднило, но при планините вода, които се изливаха върху брега, беше страшно.

Без да губя смелост, аз плувах леко, стремейки се преди всичко да оставам над вълните. Но в този въртоп от пяна това беше почти невъзможно и аз едва успявах да си поема дъх между две вълни.

На плажа нямаше никой и съвсем очевидно не можех да се надявам на помощ. За щастие вятърът и морето ме тласкаха към брега. При оттеглянето на една вълна усетих, под краката си дъно. Мигът беше решителен. Вълната, която последва, ме тласна към брега така, както би направила с куп водорасли. Опитах се да забия пръстите си в пясъка, но буйното й оттегляне ме повлече със себе си. Втората вълна ме изхвърли повторно на пясъка и оттеглянето й отново ме повлече, без да успея да се вкопча.

Разбрах, че ако тази борба продължи, скоро щях да се удавя. Отново се отдалечих от брега. Можех да се спася само по един начин, за който някога ми бе разказвал баща ми. В покоя между две вълни хванах ножа си и го отворих. Тогава заплувах към сушата и когато вълната ме изхвърли на плажа, забих ножа си в пясъка. Отдръпването на вълната ме повлече със себе си, но аз имах опорна точка и можех да се противопоставя. Когато тя се оттегли, станах и изтичах напред. Следващата заля само нозете ми. Направих още няколко крачки и паднах на пясъка.

Бях спасен, но силите ми бяха така изчерпани, че загубих съзнание.

Моят приятел Тюрк ме накара да дойда на себе си, ближейки лицето ми. Очите му блестяха и имаше вид, като че ли ми казваше: „Бъди доволен, отървахме се“. Седнах и забелязах митничаря и селяните, които идеха по брега.

XIV

„Ориноко“ бе изхвърлен на изток от нос Леви и на четири или пет мили от Шербург.

Селяните, които бяха дошли да ми помогнат, ме заведоха във Ферманвил, най-близкото село, и ме настаниха при свещеника.

Бях така жестоко разтърсен от вълненията и умората, че спах непробудно повече от двадесет часа. Мисля, че Тюрк и аз бихме спали и сто години, както спящата красавица, ако комисарят от мореплаването и агентите от осигурителното дружество не бяха дошли да ни обезпокоят. Трябваше да се явя пред тях и да им разкажа всичко, което се беше случило след заминаването от Хавър до деня, в който „Ориноко“ беше заседнал. Наложи се също да разкажа как и защо съм бил в сандъка. Реших се не без известен страх. Трябваше да призная истината, колкото и невероятна да беше тя, и каквито и последици да имаше.

Последва това, че се наложи да отида в Хавър, при собственика на „Ориноко“. Три дни по-късно ме качиха на кораба „Колибри“ в Шербург и същата вечер пристигнах в Хавър.

Там моята история беше вече известна, вестниците я бяха описали, а аз бях нещо като герой или поне предмет на любопитство. Когато се появих горе на стълбата на „Колибри“, на кея имаше тълпа хора, които сочеха с пръст Тюрк и мен, викайки: „Ето ги, ето ги!“.

В Хавър научих, че екипажът на „Ориноко“ не бе загинал — бил прибран в открито море от английския кораб „Саухтямптън“, който го върнал в отечеството. Колкото до бедния Херман, той бил изхвърлен в морето при сблъскването и било поради това, че не знаел да плува, било защото бил вече убит или ранен от парчетата на мачтите, които го били повлекли, той не се показал отново. Това обясняваше защо не беше дошъл да ме освободи.