Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 85

Този относителен успех почти ми беше възвърнал надеждата. Но, уви, не бяха свършили моите изпитания! Воден от струйка светлина, аз се отправих пипнешком към стълбата. Капакът беше спуснат, но за щастие не и залостен. Бутнах го и се намерих на палубата. Едва започваше да се разсъмва, но очите ми бяха свикнали на тъмнина в сандъка. Обгърнах с поглед палубата: никой. Корабът беше напуснат от екипажа. Скочих на юта и гледайки в далечината, забелязах под бледите лъчи на утрото една черна точка в морето. Това беше голямата лодка.

Извиках колкото можех по-силно, но тя беше твърде далеч, а бурята твърде силна, за да може да бъде чут моят слаб глас.

Бях сам на този изоставен, разглобен и потъващ сред морето кораб. И все пак мъката ми в този нещастен сандък беше такава, че тук се почувствах по-малко ужасен.

Разглеждайки наоколо си, видях, че „Ориноко“ беше ударен отстрани, в средата на кормилото, и по някакво чудо не се бе разцепил на две. Английският параход ни беше блъснал косо. При този удар той беше скъсал въжетата на голямата и на кормилната мачта и тъй като нямаше вече какво да ги крепи под вятъра, който надуваше платната, те се бяха счупили като кибритени клечки. Непокътната оставаше само половината на предния стожер и предната хоризонтална мачта. От платната стоеше едничко триъгълното, а горното четвъртито платно се беше накъсало на парцали.

Денят настъпваше. Откъм изток очертанията на облаците осветяваха бледи, бегли, менящи се като светкавица светлини, които бързо се губеха в черното небе. Докъдето стигаше погледът, морето беше бяло от пяна и под тази бледа светлина имаше страшен вид. Вятърът, който се превръщаше в буря, сплескваше вълните.

Ако екипажът беше напуснал кораба, това значеше, че той се намира в опасност. Не бяха необходими дълги размисли, за да се разбере това.

Оставен на прищявката на вятъра и на вълните, без кормило и без платна, той се люлееше ужасно и водната стихия го блъскаше така, сякаш всеки миг щеше да го потопи. За да стоя прав на палубата, аз трябваше да се държа някъде и вече толкова се намокрих, като че бях падал във вода.

Поисках да разбера какви бяха точно повредите от сблъскването. Покатерих се и видях, че цялата страна на кораба беше разкъсана. Дали тази цепнатина слизаше и под линията на потопяването, ми беше невъзможно да разбера. Питах се колко вода има на дъното, но не можах да узная повече, защото не можех да си послужа с помпите. Те бяха много тежки за мен.

Колко ли време още „Ориноко“ можеше да устои на вятъра в това състояние? Тук беше главният въпрос.

Че щеше да потъне, в това според мен нямаше никакво съмнение. Но може би нямаше да потъне веднага. Някой кораб все щеше да го забележи и да ме спаси. Не губех всяка надежда. И като си спомних, че с борба можах да изляза от моята ужасна кутия, реших да се боря още и да не се предавам.

Имах достатъчни познания по мореплаване, за да знам, че ако корабът останеше така, без направление, не след дълго щеше да се разпадне или пък да потъне при някоя дълга вълна. Трябваше да застана на кормилото и без да се грижа за посоката, да се опитам с помощта на триъгълното платно да го държа срещу вълните.