Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 84

Забравил бях, че от всички страни той беше здраво свързан с едно въже.

Сега трябваше да отрежа въжето. Отначало помислих, че това ще стане лесно, ала се мамех, защото макар малко да се повдигаше, той не излизаше от дълбея и аз трябваше да преодолея и него, за да стигна въжето. Чакаше ме нова работа.

Не се отчаях и започнах веднага. За щастие сега режех по жилката на дървото. Най-после стигнах до въжетата, отрязах ги и бях свободен.

Бутнах чевръсто капака, той се повдигна малко и падна обратно. Бутнах по-силно, но той не се отвори повече. Какво можеше още да го държи?

Изпитах такава жестока мъка, че се строполих като смазан на дъното на сандъка.

Но аз бях направил вече много и не можех да се откажа от борбата. Капакът се отваряше достатъчно, за да ми позволи да мушна ръката си. От тази височина нататък обаче нищо вече не можеше да го помръдне. Проврях ръката си през отвора и опипах наоколо, защото беше тъмно и виждах само някакво слабо, почти неосезаемо блещукане.

Така, опипвайки околовръст, разбрах с какво препятствие имах работа. Това беше голям, огромен сандък! Поставен върху друг, той покриваше наполовина моя и без да се опира изцяло отгоре му, не позволяваше на капака да се движи. Опитах се да го бутна, но той беше толкова тежък, че дори не се поклати. Впрочем в положението, в което се намирах, аз нямах никаква сила. Ръката ми, така да се каже, не можеше да се протегне. Да се мъча да го повдигна или само да го преместя, беше лудост.

Бях си дал толкова труд, за да стигна само дотук. Нима не можеше да се направи още нещо? Треперех от мъка и нетърпение. Струваше ми се, че кръвта кипи в главата ми като в пещ.

Може би сандъкът бе задушавал гласа ми и сега, когато можех да го отворя наполовина, щяха да ме чуят?

Нададох отчаяни викове. После се ослушах. На палубата имаше голям тропот, после ми се стори, че нещо падна във водата. Щом ги чувах аз, трябваше да ме чуят и те. Започнах отново да викам. После пак се ослушах, но вече нямаше нито търкаляне, нито шум от стъпки — нищо, освен бученето на вятъра. И странно, стори ми се, че виковете идеха сега откъм морето, срещу стената, на която бе опрян моят сандък.

Положително не ме чуваха. Реших да махна пантите на капака. Ако успеех, нямаше да има нужда да отварям, а само да хлъзна капака и щях да бъда свободен.

Започнах да работя с още по-голяма бързина. Това мълчание ме ужасяваше безкрайно. Дали морето не беше отнесло екипажа? Това беше възможно, защото силата на люлеенето и виенето на вятъра ми показваха, че бурята бушуваше с пълна сила.

Пантите бяха по-слаби от ключалките и нямаше нужда да изрязвам дървото. Ако бях почнал от тях, те бяха само заковани. С върха на ножа си успях да откача едната и след като направих това, разклащайки силно капака, изкъртих пироните на другата.

Бутнах капака и той свободно се хлъзна. Изскочих вън от ужасния си затвор. Каква радост почувствах от това, че можех свободно да се движа! Да умреш в ковчег, значеше да умреш десет пъти!