Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 62

Тази продължителност и еднообразие на шума в края на краищата започнаха малко да ме успокояват. Ако той бе предизвикан от човек или от животно, не би бил така равномерен. Трябваше да видя какво има навън.

Повдигнах малко покривката. Бялата светлина на луната, която падаше от звездното небе, ми показа, че около нас всичко беше в същото положение. Насърчен, поставих ръка върху листата с намерение да се наведа навън и погледна по-надалеч. Те изпукаха. Корави и слепени едно за друго, те лежаха в сбит пласт. Беше паднал мраз.

Това ни успокои, но не ни стопли. Обратно като разбрахме причината за шума, ние изстинахме още повече. Изведнъж чух, че Диелет става.

— Какво ти е?

— Резедата ми! Резедата ми! Ще замръзне и ще загине!

Тя взе цветето в ръцете си и го скри под наметката си, за да го стопли.

Колко ли беше часът? Щеше ли скоро да съмне, или беше едва полунощ? Луната се беше наклонила, но аз не знаех часа на нейното захождане.

Скоро стана невъзможно да се стои под нашия подслон. Макар че се бяхме сгушили и притиснали един към друг, ние така треперехме, че едва можехме да приказваме. Решихме да станем и да потеглим. Вървейки, поне бихме могли да се стоплим.

Трябваше да приберем лагера и да го натоварим на гърбовете си. Появи се обаче една трудност: Диелет искаше да защити резедата си от студа и намери за най-добре да я вземе под наметката си, което не беше удобно, защото така саксията заемаше едната й ръка. Предложих й да остави растението, но тя ми отговори ядосано, че съм без сърце, и аз не посмях да настоявам.

И тъй, ето ни пак по широкия път, нощем, по мраз. Пътуването не обещаваше да бъде лесно, обаче не смеех да споделя страховете си с Диелет. Тя крачеше смело и винаги намираше да каже нещо весело, което ободряваше.

След един час ходене из полето чухме петлите да пеят и се разсмяхме като помислихме, че скоро ще съмне. Бяхме се стоплили и си разказвахме, подигравайки се взаимно един на друг, нощните страхове. Поспорихме малко и накрая решихме, че аз съм по-храбър, а тя — по-умна.

От страх, че по пътя за Париж, където Лаполад трябваше да ни търси (ако решеше да ни търси), можеше да бъдем преследвани, ние взехме този, който води от Блоа в Шартр. Според моите проучвания по картата това отклонение беше незначително.

Същата вечер задминахме Шатодьон. Денят беше топъл, но вечерта се захлади и ние взехме решение да потърсим подслон в някоя странноприемница. Това значеше да се хвърлим на голям харч, но поне нямаше да умрем от студ.

— Като си свършим парите — казваше Диелет, — аз ще пея по селата и пак ще спечелим.

Тя каза това храбро като малка особа, така уверена в занаята си, че нейното самочувствие се предаде и на мен.

Но не било толкова лесно да се печелят пари с песен. Скоро трябваше да научим това, а също и как се харчат.

На две мили от Шатодьон в една странноприемница се съгласиха да ни подслонят. Поискаха ни четиридесет су за една нощ. На всичко отгоре трябваше да кажем кои сме и къде отиваме. Добре, че бях измислил една история за такива случаи: отивахме в Шартр да заема място за нашата трупа, която ни следваше и която щеше да мине утре или вдругиден.