Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 61

Скоро тръгнахме отново и минахме още две мили. Но умората започна да ни тежи. Диелет умираше за сън. Тя беше толкова изтощена, че спа пет часа, без да се събуди.

При това пътуване най-голямата ми тревога бяха нощите. Имах опит в спането под открито небе, но не бях спокоен, като мислех за студа през това годишно време. Затова, когато поехме отново пътя си, решихме, че без да обръщаме внимание на разстоянието, дълго или късо, няма да се спираме, преди да сме намерили хубаво, добре защитено място. Намерихме това, което ни трябваше, под стената на един парк, където вятърът бе натрупал голям куп сухи листа. Тъй като беше едва четири часа, имах достатъчно време преди нощта, за да приготвя легло за двама ни.

Събрах в гората много сухи листа и ги прибавих към тези, които бяха до стената. Натъпках ги добре и отгоре, в процепите между камъните, закрепих клони, които за по-здраво забих в земята. Образува се нещо като стряха, върху която прострях покривката. Така се сдобихме и с легло, и с покрив.

Диелет остана твърде доволна от тази постройка. Беше много смешно — колиба в леса — като в приказката за Палечко. О, ако имаше масло, тя щеше да запържи супата — хич не я беше страх!

След вечерята, която, както и обядът ни, се състоеше само от корички, нощта започна да се спуска. Когато останалата на запад червена светлина угасна, когато птиците, накацали по гъстолистите борове, престанаха да издават звуци и когато мракът изпълни леса, Диелет като че ли загуби самоувереността си.

— Спи ли ти се? — попита тя.

— Не!

— Добре, тогава ако обичаш не заспивай, преди да заспя аз — така ще ме е страх по-малко.

Не бяхме подслонени зле под покривката. Но през многобройните дупки ние виждахме как на небето звездите светеха и въпреки че всичко в природата спеше, чуваха се малки, необясними шумове, които ни напомняха, че не се намирахме в къща.

Неспокойна, Диелет дълго време се въртя. Но на края умората я надви и тя заспа. Щастлив, че бях освободен от задължението да бдя, аз последвах примера й.

С право се бях страхувал от студа. Той ни разбуди, преди да беше настъпило утрото.

— Студено ли ти е? — попита ме Диелет като усети, че се раздвижвам. — Аз замръзнах.

Нямаше какво да се прави — бяхме взели всички предпазни мерки. Трябваше да заспим отново, докато настъпи денят.

За мен това беше невъзможно. Бях вцепенен от студ и въпреки усилията ми да се сдържам, треперех с цялото си тяло. Пак чувах около нас някакъв шум, който ме безпокоеше. По земята листата шумоляха, като че ли ги тъпчеха хиляди насекоми.

— Чуваш ли? — попита тихо Диелет.

Въпреки желанието ми да я успокоя, нямаше как да кажа „не“. А освен това, самият аз започвах да се безпокоя. Исках да бъда храбър, защото трябваше да защитавам другарката си, но ако бях сам, сигурно щях да избягам.

Останахме повече от половин час, без да можем да се раздвижим. Чувах как зъбите на Диелет тракаха. Леглото ни от листа трепереше с нашите тела, а навън продължаваше все същият пукот.