Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 56
Ектор Мало
В единадесет часа още имаше хора пред нашата барака и Лаполад реши, че трябва да дадем последно представление.
— Аз признавам само удоволствието на публиката — каза той в кратката си реч. — Ние сме преуморени, но и да умрем от умора, ще задоволим вашето любопитство. Влизайте, влизайте!
Представлението започваше с моите упражнения: те представляваха опасни скокове над четири коня и завършваха с ловко изкачване върху една върлина, която държеше Кабриол. Не успях да направя добре скоковете си и публиката възропта. Когато Кабриол ми поднесе върлината, искаше ми се да кажа, че не мога повече, но устремените върху ми очи на Лаполад с израз, който разбирах много добре, себелюбието ми и възбуждението на тълпата ме принудиха. Скочих върху раменете на Кабриол и се покатерих твърде лесно на пръта.
Кабриол също беше уморен. Когато с усилие на ръката се изправих хоризонтално, за да образувам ъгъл с върлината, усетих, че тя се наклони. Почувствах, че кръвта ми се смразява, отворих пръстите си и се оставих да падна с протегнати напред ръце.
Тълпата нададе вик, а аз докоснах земята. Ударът беше силен, защото паднах от пет метра височина, и ако не беше дюшекът от дървени стърготини, щях да се пребия. Усетих силна болка в рамото и слабо изпукване.
Веднага станах и поисках, както бях виждал да се прави, да поздравя публиката, която, изправена върху пейките, ме гледаше с безпокойство, обаче не можах да вдигна дясната си ръка.
Бяха ме заобиколили. Всички ми говореха наведнъж. Това ме задушаваше. Страдах много и ми прилошаваше.
— Няма нищо — каза Лаполад, — моля, заемете местата си, представлението ще продължи!
— Той не ще може да направи това — отвърна Кабриол, вдигайки двете си ръце над главата си, — добрите души могат да спят спокойно.
И публиката заръкопляска, смеейки се гръмогласно.
Действително, в продължение на шест седмици аз не можех да направя движението, показано от Кабриол, защото си бях счупил ключицата.
В трупата обикновено не прибягваха до лекар. Лаполад сам ми направи превръзка на рамото, след като представлението завърши. Вместо лекарство ме накара да си легна гладен.
Аз спях сам в колата за животните. Бяха минали повече от два часа, откакто бях в леглото си, без да мога да заспя, изгарян от трескава жажда, обръщайки се ядосано насам-натам, опитвайки се напразно да намеря спокойно положение за рамото си, когато ми се стори, че вратата на колата леко се отваря.
— Аз съм — каза тихо Диелет, — спиш ли?
— Не!
Тя влезе бързо и като дойде до леглото, ме прегърна.
— Това стана заради мен — каза тя, — ще ми простиш ли?
— Кое?
— Ако те бях оставила да заминеш, днес нямаше да паднеш.
Светлината на пълната луна обливаше през стъклата на вратата лицето на Диелет. Стори ми се, че в очите й виждам сълзи.
Поиска ми се да се покажа смел.
— Няма нищо — казах аз, — не съм чак толкова изнежен.
Опитах се да протегна ръка, но остра болка ме накара да надам кратък вик.
— Не виждаш ли — каза Диелет, — всичко това стана заради мен.