Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 33

Една чамова дъска, която намерих притисната между два гранитни блока, направо ме направи щастлив. Придадох й с ножчето си необходимата форма и си направих кораб. В средата, малко по към носа, пробих дупка и втъкнах пръчка от леска, която закрепих със стръкчета върба, за да стои права. Накръст върху пръчката поставих друга. Върху нея опънах кърпата си и така се сдобих с великолепна фрегата, на която дадох името на мама. Със запретнати над коленете панталони я пуснах да плува в едно голямо блато и така прекарах всичкото време на отлива.

Вечерта ме изненада зает с това занимание. Трябваше да си потърся място за нощуване. Намерих малка пещера, която морето бе издълбало в скалите през време на големите равноденствени приливи. После събрах няколко наръча сухи водорасли и си направих легло. Не беше палат, но струваше повече от блатата при Дол. Заспах спокойно, като в дом, и цялата нощ пътувах с моята фрегата из страната на мечтите. След корабокрушение попадах на един остров, където по клоните на дърветата висяха хлябове от по три кила и котлети, тъй както висят ябълките. Там бях провъзгласен от диваците за цар, а мама ме догони, за да стане царица. И когато пиехме вкусното ябълково вино, нашите поданици викаха: „Царят пие, царицата пие!“.

Гладът ме събуди, преди да беше настъпил денят — глад, от който стомахът ми се късаше, а на сърцето ми прималяваше. При това трябваше да чакам отлива, за да си събера миди, но колкото повече миди изяждах, толкова повече огладнявах. Започнах да мисля, че би било добре да имам и парче хляб. Но как да си го набавя?

Свалих мачтата на кораба си, поставих отново платното й в джоба си и напуснах леговището си. Както трябва да прави всеки добър пътешественик, преди да го оставя, му дадох име: „Пещерата на царя“.

Докато вървях край скалите, мисълта за парчето хляб ме обземаше все по-настойчиво и накрая съвсем ме завладя. В такова състояние приближих едно село, което се разстилаше стъпалообразно по брега на морето. Реших да мина през него като се надявах, че няма да срещна никой, който да ме познава. Когато стигнах пред площада на черквата, не можах да устоя на изкушението да се спра пред дюкяна на един хлебар. Там имаше изложени големи златисти самуни, а от вратата се разнасяше приятна миризма на пресен хляб и на кравай. Стоях във възторг пред тази гледка и се питах дали магнитът на очите ми не би бил достатъчно силен, за да повдигне хлябовете от тезгяха и да ги приближи към устата ми, когато на площада зад мен се вдигна голяма врява, тропот от дървени обувки и неясна глъчка. Децата излизаха от училище.

С фрегатата под мишница и с вързопчето в ръка, с прашните си обувки и щръкналите изпод каскета коси трябва да съм имал вид на смешно малко човече, защото децата ме заобиколиха веднага щом ме забелязаха. Тези, които дойдоха първи, извикаха закъснелите и скоро те образуваха около мене кръг, който ме разглеждаше като рядко животно.

Фрегатата, или по-скоро парчето дърво, което удостоявах с това име, изглежда ги учудваше най-много. Децата се питаха помежду си: