Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 32

Цялото ми детство, още от деня, в който бях придобил усещане за живота, изцяло възкръсна в паметта ми: нощите, когато, за да не плача, баща ми ме разхождаше из стаята, пеейки; първата чайка, която бях хванал жива и която със счупено крило идваше да яде от ръката ми; мъчителните пробуждания на майка ми през нощите, когато имаше буря, и молитвите ми пред треперещата свещ… Безпокойството и мъките, от които съм я виждал да страда толкова много, щяха да я измъчват и след заминаването ми. Не беше ли престъпление, че я изоставям?

Фарът угасна и морето се показа лъчисто под още тъмното небе. Над комините на селото се издигнаха прави стълбове жълт дим. Настигна ме отекващият по каменните настилки шум от дървени обувки. Всичко се пробуждаше.

През това време аз стоях сред жълтугите върху билото на стръмнината, разколебан, нетърпелив, нещастен, недоволен от себе си и отчаян. Интересът към случайното, смътната надежда да преуспея, без да съм в тежест на някой, характерът ми, главозамайващото неизвестно ме теглеха към полето. Навикът, присъщата на възрастта ми боязливост, изпитанията от предния ден и най-вече мисълта за майка ми дърпаха връзките, които ме теглеха към родния дом.

Камбаните удариха за утринна. Звукът не беше още утихнал, когато майка ми бутна вратата и се появи на прага, готова да тръгне за работа. Щом стълбата изскърца под краката й, аз се надигнах в жълтугите, за да я проследя поне с очи. Видях само бялото й боне, което ту се показваше, ту се скриваше между клоните зад плета. Слънцето се беше издигнало над скалите и сега изцяло осветяваше къщата. Под неговите лъчи мъхът, който покриваше сламата на покрива, приличаше на хубаво зелено кадифе, върху което тук-таме цъфтяха жълти туфи от козя брада. Тих ветрец повя над морето и донесе в чистия утринен въздух солената свежест на водната шир.

Напуснах майчиния си дом тичешком, както бях избягал и от Дол.

Тръгнах. Това беше добре, но сега оставаше по-трудното — да стигна. Двудневният ми опит ме бе научил, че големите пътища не са гостоприемни към тези, които нямат пълен джоб, а моята най-голяма грижа през време на пътуването оставаше намирането на храна. Бяха ми дошли наум думите, които господин дьо Биорел обичаше често да повтаря: „Морето е по-добра кърмачка за човека от земята“, и аз разчитах на неговото крайбрежие, за да получа необходимите ми миди и скариди.

Не посмях обаче да сляза веднага, защото се страхувах да не срещна някой от Порт Дийо, който би могъл да ме познае. Вървях все горе, по високия бряг, и едва след като се отдалечих на три или четири мили, се осмелих да сляза на плажа, за да си потърся храна.

Скариди не намерих и бях принуден да се задоволя с мидите, които покриваха скалите. Гладът ми се поуспокои и аз бих могъл да продължа пътя си, но бях толкова щастлив, като видях отново морето, че ми доставяше удоволствие да тичам по пясъка и да ровя из дупките.