Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 11

— Трябва да побързаме — рече той. — Ако приливът ни настигне, бързо ще ни изпревари, защото има бързоходни ботушки.

По треперенето на ръката ми разбра, че ме е страх.

— Не се страхувай, детето ми, вятърът ще се вдигне от сушата и ще разпръсне мъглата. А ще видим и фара, който скоро ще светне.

Но той не можеше да ме успокои. Знаех много добре, че няма да видим светлината на фара. А аз мислех вече за трите жени, които миналата година като нас били изненадани от мъглата върху този бряг и се удавили. Започнах да плача. Без да се сърди, господин дьо Биорел се опита да ме успокои с добри думи.

— Хайде да викаме — каза той. — Ако на скалите има митничар, ще ни чуе и ще ни отговори.

Викахме. Той силно, аз задавен от хлипане. Никой не ни отговори. Дори ехото.

— Да вървим — каза господин дьо Биорел. — Можеш ли да вървиш?

Той ме теглеше за ръката и напредвахме наслуки. Усещах, че беше неспокоен и че не вярва на собствените си думи.

След повече от половин час уморително ходене отчаянието ме обхвана изцяло и пускайки ръката му, аз се строполих на пясъка.

— Оставете ме тук да умра, господине! — казах му, плачейки.

— Умира ли се, когато човек има майка? Хайде, ставай, ела! — отвърна той.

Но аз стоях, без да мога да се поместя. Внезапно нададох вик.

— Господине!

— Какво, дете мое?

— Тук, тук, наведете се!

И като взех ръката му, поставих я с длан до моята.

— Усещате ли? Ето водата.

Нашите плажове имат много ситен, дълбок и порест пясък. При отлив, напоен като гъба, той се изцежда и водата, оттичайки се, образува тънки, почти невидими струйки, които следват наклона на почвата чак до морето. Ръката ми беше заприщила една такава струйка.

— Брегът е там — казах аз и протегнах ръка в посоката, откъдето идваше водата.

Станах. Надеждата ми беше дала сили.

Крачех напред. От време на време се навеждах, за да опипам с ръка пясъка, и от посоката на водата се ориентирах. Трябваше да вървя срещу течението.

— Ти си храбро момче — каза господин дьо Биорел. — Без теб, струва ми се, бяхме загубени.

Не бяха минали и пет минути, откакто страхът ни напусна, когато ми се стори, че не намирам вече вода. Направих още няколко крачки. Поставих ръката си върху сухия пясък.

— Няма вече вода.

Той се наведе и също опипа с две ръце земята. Усетихме само влажния пясък, който се беше полепил по пръстите ни.

В същото време ми се стори, че чувам нещо като лек писък.

— Изглежда, че си се заблудил — каза моят спътник, — ние вървим към морето.

— Не, господине, ако вървяхме към морето, пясъкът щеше да бъде по-мокър.

Той не отвърна нищо и се изправи. Останахме така, нерешителни, загубени повторно. Господин дьо Биорел извади часовника си. Беше много тъмно, за да види стрелките, но той го нагласи за звънене. Часовникът отмери шест часа и три четвърти.

— Приливът е почнал преди повече от половин час.

— Тогава, господине, виждате добре, че сме се приближили към брега.

— Навярно това пред нас е поток.

— Така мисля и аз, господине.

Образувани от подвижен пясък, тези плажове не остават съвсем равни, а създават тук-таме малки височинки, разделени една от друга чрез падинки. При прилив те първи се изпълват с вода, а хълмчетата остават на сухо, като образуват островчета, плискани от прииждащите вълни и заобиколени отвсякъде с водата, която тече в падинките като в корито на река. Ние бяхме пред една такава река. Дали беше дълбока? Всичко зависеше от това.