Читать «Малкият моряк» онлайн - страница 10

Внезапно, вдигайки очи, забелязах, че брегът вече не се вижда. Беше изчезнал в лека мъгла. Небето изглеждаше еднообразно, бледосиво, а морето така спокойно, че едва се чуваше зад нас.

Да бях сам, щях да се прибера, защото знаех колко трудно е да си намериш пътя по време на мъгла, ако си се озовал сред пясъците, но тъй като господин дьо Биорел не казваше нищо, аз също не се осмелих да продумам.

Междувременно мъглата, която обгръщаше целия бряг, се приближи към нас като облак от дим, който се изкачва от земята към небето.

— Аха! Ето мъглата — каза господин дьо Биорел. — Ако не искаме да играем на сляпа баба, и то не съвсем на шега, трябва да се връщаме. Вземи мрежата.

Но облакът ни настигна почти веднага, обгърна ни и ние не виждахме вече нито брега, нито морето, което беше на петдесет стъпки зад нас.

— Морето е там — каза господин дьо Биорел, без да се разтревожи. — Трябва само да вървим право напред.

Да се върви право напред по пясъка, без нищо да ни води? Та ние имахме най-малко половин миля път, преди да стигнем до скалите!

Бяха минали не повече от десет минути, когато купчина канари препречи пътя ни.

— Това са Зелените камъни — казах аз.

— Това е Пулдю — каза господин дьо Биорел.

— Зелените камъни са, господине.

Той ме шляпна леко по бузата.

— Аха! Изглежда, че имаме малко дебела главичка — каза той.

Ако това бяха Зелените камъни, ние трябваше да минем надясно край тях и така да се приближим до Порт Дийо. Но ако беше Пулдю, трябваше да тръгнем наляво, с опасност да обърнем гръб на селото.

На светлина няма нищо по-лесно от това да се различат двете скали. Дори нощем, на лунна светлина, бих ги разпознал без колебание. Но в мъглата ние виждахме камъни, покрити с водорасли, и това бе всичко.

— Да се ослушаме — каза господин дьо Биорел. — Шумът откъм брега ще ни води.

Но нищо не се чуваше — нито шумът откъм брега, нито плискането на морето. Дори вятър не полъхваше. Сякаш бяхме потънали в бял памук, който запушваше ушите ни така добре, както и очите.

— Това е Пулдю — каза господин дьо Биорел.

Не смеех да му противореча повече и го последвах, завивайки като него наляво.

— Ела до мен, детето ми — каза той меко, — дай ми ръка, не трябва да се отделяме един от друг. Едно, две, да вървим в крак.

Вървяхме тъй около десет минути, после усетих ръката му да стиска моята. Чуваше се слабо плискане. Бяхме се излъгали. Зад нас бяха Зелените камъни и ние се отправяхме към морето.

— Ти имаше право — каза той. — Трябваше да тръгнем надясно. Ела да се върнем!

Да се върнем, но къде? И как да се ориентираме?

Тъмнината ставаше все по-голяма. Не беше само гъстата мъгла.

Започваше да се мръква. Постепенно ние престанахме да виждаме дори краката си и господин дьо Биорел едва можа да различи на часовника си колко е часът.