Читать «Достатъчно основание» онлайн - страница 146

10

Подготовката

1.

В четвъртък, деветнайсети януари, Дюит се събуди в девет часа сутринта, но веднага се отпусна пак в леглото. Стана много по-късно и когато се изкъпа и изпи две чаши чай, беше станало почти обяд. Прекара останалата част от деня и вечерта сам, работейки на кухненската маса върху безкрайните документи по случаите. Системата се нуждаеше от нещо друго, освен тези ръкописи с огромен обем. Може би компютрите бяха отговорът, или ново законодателство, или по-дълбоки джобове, но нещо трябваше да се направи. Имаше прекалено малко ченгета, за да прекарват една трета от своето време в попълване на тройни формуляри.

В четвъртък вечерта заместникът на Сафелети се обади да уведоми Дюит, че началото на предварителния разпит на Куин е определено за следващия четвъртък, двайсет и шести. В седем часа Дюит се обади на Еми в къщата на своята майка в Шауни Мишън, щата Канзас, и й каза да се прибира у дома. Взе я от летището на другия ден следобед и до вечерта на същия ден телефонът на стената вкъщи вече се зачервяваше от звънене. Животът се връщаше към нормалното си състояние. Той се чувстваше добре.

През следващите няколко дни сновеше като совалка между канцеларията си, лабораторията в Салинас и Областната съдебна палата на Монтерей, тъй като прилежният окръжен прокурор постоянно задаваше различни въпроси, а и на Клеър й харесваше той да идва често при нея. Сафелети се чувстваше съвсем неудобно с естеството на доказателството и относителната неопитност на неговите два главни свидетеля в тяхното настоящо положение. С наближаването на четвъртъка Дюит разбра, че Сафелети не счита случая за ироничен и за пореден път придоби остра чувствителност за различието в отношението към съдебно следствените доказателства, проявявано от тези вътре в играта и неспециалистите. Иронично беше по-лесно да се пробута техническо доказателство на наивни съдебни заседатели, отколкото на опитен съдия — а предварителното дело щеше да бъде водено от съдия — съдията Алберто Даниели, педант по процедурни въпроси и човек, който държеше здраво юздите на своята съдебна зала.

Неделя вечерта Дюит беше поканен да се срещне с окръжния прокурор до един уличен ъгъл в Монтерей, което очевидно беше невероятно място за среща. Влажният въздух миришеше приятно на морска сол и беше студен. Дюит си беше облякъл пуловер под своето вълнено спортно сако и се чувстваше удобно в своя „Зефир“. Сафелети изненада Дюит с почукване по стъклото на шофьора на колата, чийто двигател работеше на празен ход, тръсване на фризираната му глава и безцеремонното изречение от две думи:

— Хайде да повървим.

Дюит излезе. След като изминаха повече от две пресечки в мълчание, той попита:

— Какво има?

— Не исках срещата ни да е официална. Разбираш ли? Искам да ти кажа, че ако някой ни попита, когато и да е, за тази среща — което е по-добре да не става — срещнали сме се случайно на улицата. Разбра ли? — попита той реторично: