Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 189

Входът се намираше при скалния корниз над езерото. Вдясно от мен водопадът се пенеше устремно по скалите. Пътеката водеше наляво, надолу към водата, покрай гъста туфа декоративна трева, висока близо два метра. Място, край което да мина с крайна предпазливост.

Висок до кръста парапет предпазваше разхождащите се. Под него, както и тук-там в езерото долу, стърчаха скали. На малкия остров с декоративния камък стоеше капитана Хетнис, стискаше Баснааид над лакътя, опряла нож в гърлото ѝ, обикновен кухненски нож, от онези, с които се почиства риба. Малък, но достатъчен за целта. На същото островче, но при моста, стоеше „Мечът на Атагарис“ — единият от сегментите — с оръжие в ръка.

— Станция — казах безмълвно. Станцията не ми отговори. Лесно можех да си представя защо не ме е предупредила, защо не е повикала помощ. Несъмнено ценеше живота на Баснааид повече от моя. По това време повечето хора вечеряха, затова Градината беше празна. Или пък станцията бе отклонявала под някакъв претекст желаещите да се разходят.

Високата туфа трева потрепна. Без да мисля, извадих пистолета и активирах бронята си. Трясък на изстрел, удар по тялото ми. Която и да се криеше в тревата, се беше прицелила в онази моя част, която бронята бе покрила най-напред, а цялостното активиране завърши преди да има време за втори изстрел.

Второстепенен със сребриста телесна броня изскочи от тревата с нечовешка скорост и посегна да ме сграбчи, решил, без съмнение, че пистолетът в ръката ми не представлява заплаха. При други обстоятелства бихме били равностойни в ръкопашна схватка, но аз стоях на крачка от пропастта, а инерцията беше на негова страна. Стрелях точно когато той ме преметна през парапета.

Радчайската броня е на практика непробиваема. Кинетичният заряд на куршума, който „Мечът на Атагарис“ беше изстрелял срещу мен, се беше оттекъл по бронята, преобразувайки се в топлинна енергия. Не изцяло, разбира се, иначе изобщо нямаше да усетя, че куршумът е попаднал в целта. Така че когато рамото ми се удари в щръкналия камък в основата на осемметровата каменна стена, болката, която усетих, не беше прекалено силна. Уви, върхът на камъка, в който се ударих, беше тънък, тялото ми се усука около рамото и продължи надолу, дърпано от инерцията. Рамото ми се изви назад, болезнено и под неестествен ъгъл, и аз пльоснах в езерото. За щастие водата не беше много дълбока тук, на три-четири метра от островчето.

Изправих се. Водата ми стигаше до кръста, болката в лявото ми рамо беше остра и силна. Нещо се беше случило междувременно — нямах време да питам „Милостта на Калр“ за подробности, но лейтенанта Тизаруат очевидно ме беше последвала, докато бях твърде погълната от собствените си мисли, за да забележа. Сега тя стоеше от другата страна моста, на брега на езерото, с активирана броня и насочено оръжие. „Мечът на Атагарис“ стоеше от своята страна на моста, насочил своето оръжие към Тизаруат. Защо корабът не ме беше предупредил, че лейтенантата ме е последвала?