Читать «Далеч на север» онлайн - страница 62

Но аз забравих за вчера. Дните започнаха да се преливат. Всеки прилича на ледена врата, която се отваря само за да разкрие следващата.

Бях унесен в ритъма на пулсиращата в главата ми кръв, погълнат от магията на изкачването, от заобикалящата ни белота. Пълзяхме с мърморене по един скален комин, движехме се с добро темпо, устремени към небесата.

Чух Дарт да вика: „Камък!“ Огромно парче скала, което той беше откъртил, изскочи от комина и профуча покрай главата на Хан. За миг си помислих: „Не, не искам да си отида така — смачкан от юмрука на Бог, като глупак, съборен от планината.“ Камъкът ме подмина на сантиметри и падайки, повлече със себе си цял порой от други парчета.

Наругахме Дарт, но ние вече се ругаем за всичко. Повечето пъти е дружелюбно и с чувство за хумор. Това ни помага да си вдигнем адреналина, когато се качваме все по-високо. Въздухът е толкова рядък, че всяко вдишване е ритуал, изпълнен с болка и разочарование.

Знаех, че Хан е уморен, но продължихме нагоре. Напредвахме, водени от манията си и жестоките обиди на Дарт.

Зад очилата очите му гледаха диво. В тях гореше лудост, фикс идея. Макар че, докато дълбая корема на планината с пикела и замръзналите си пръсти, смятам планината за кучка, аз обичам тази кучка. Но мисля, че за Дарт тя е демон, когото е решил да победи на всяка цена.

Тази нощ спахме, увиснали на карабините, между черното небе горе и черния свят отдолу.

Гледах светлините, които се лееха като течен нефрит върху черно огледало.

Днес Дарт отново застана начело. Изглежда това е поредната му мания, а спорим ли, само си губим времето. Във всеки случай бях прекалено загрижен за Хан, затова реших да оставим най-слабия от нас по средата.

Така че нуждата на Дарт да бъде пръв и решението ми да остана последен, спаси живота на един от нас.

Бяхме прибрали въжето. Вече писах, че беше прекалено студено за него, нали? Придвижвахме се с прилична скорост в ярката светлина на краткия ден, а ревът на вятъра отнасяше дори ругатните ни.

Изведнъж видях, че Хан се спъна и започна да се хлъзга надолу. Сякаш земята се разтвори под него.

Миг небрежност, шепа твърд сняг в лицето и той вече се плъзгаше към мен. Кълна се, не знам дали аз го улових, или му поникнаха криле и полетя. Но ръцете ни се сплетоха и аз забих пикела си в леда с надеждата, че ще издържи, молейки се кучката да не изплюе и двама ни в пропастта. Цяла вечност стоях по корем, държейки го за ръце, докато той висеше през ръба. И двамата крещяхме, аз се опитвах да забия пръстите си в леда, но продължавахме да се плъзгаме надолу. Още няколко секунди и щеше да се наложи да решавам дали да го пусна, или и двамата да полетим в бездната.

Тогава пикелът на Дарт се заби в земята до мен — на сантиметри от рамото ми — и сърцето ми заби като парен чук. Той успя да хване ръката на Хан. Когато пое част от тежестта му, можах да се закрепя. Двамата издърпахме Хан, докато сърцата ни се блъскаха в гърдите и кръвта бучеше в ушите ни.