Читать «Далеч на север» онлайн - страница 129

— Още се чувствам като идиот — призна на кучетата. — Това нека тази тренировка си остане между нас.

Сякаш за да го предизвикат, те хукнаха към гората. Чакаше го здраво ходене, помисли си Нейт, докато пъхаше фенерче в джоба си, но упражненията прогонваха депресията. А ако имаше късмет, щеше да се умори достатъчно, за да спи, без да сънува кошмари.

Стигна до края на гората, като избираше пътя си на светлината от къщата и сиянието на звездите. Движеше се бавно и не особено грациозно. Но успя да стигне дотам и беше доволен, че се е задъхал съвсем леко.

— Пак съм във форма. Поне донякъде. Макар още да си говоря сам. Но това нищо не означава.

Погледна нагоре, за да се потопи в магията на познатите светлини. Игнейшъс Бърк от Балтимор вървеше със снегоходки из Аляска под Северното сияние.

И това много му харесваше.

Извади фенерчето.

— Още е рано за мечки — напомни си. — Освен ако някоя от местните не страда от безсъние.

За да си вдъхне смелост, полипа изпъкналите очертания на служебното си оръжие под парката.

Продължи нататък, опитвайки се да върви ритмично, вместо да трополи, както му дойде, което ставаше, ако не се съсредоточи. Кучетата се върнаха и затанцуваха край него. Беше сигурен, че се усмихват.

— Ако продължавате така, няма да получите кучешки бисквити. Гледайте си вашите кучешки работи. Аз трябва да помисля.

Без да губи от поглед светлините на къщата, които се процеждаха през дърветата от лявата му страна, той тръгна по следите на кучетата. Усещаше аромата на канадска ела, който беше започнал да разпознава — и на сняг.

На неголямо разстояние оттук — на запад или на север — нямало дървета, така му бяха казали. Само безкрайно море от лед и сняг, без пътища или пътеки.

Но тук, където уханието на гората го обгръщаше, беше невъзможно да си го представи. Трудно беше да повярва, че Мег, която имаше прелъстителна червена рокля в гардероба си и печеше хляб, когато беше тъжна, е някъде из онова безбрежно море.

Чудеше се дали и тя бе гледала Северното сияние. Дали бе мислила за него.

Свел глава, той освети пътя си с фенерчето и тръгна ритмично напред, оставяйки ума си да се рее около снимките от онзи слънчев ден.

Колко ли време след летния пикник Патрик Галоуей беше загинал в леда? Шест месеца? Седем?

Бяха ли снимките с елхата от последната му Коледа?

Дали някой от мъжете, които се бяха усмихвали или правили гримаси пред фотоапарата, беше носил маска още тогава?

Или просто импулс, моментен пристъп на лудост беше насочил пикела?

Но пристъпът на ярост не обясняваше защо човекът бе оставен в онази пещера през всички тези години, скрит под леда и вечния сняг.

За подобно решение се искаше хладнокръвно планиране. И кураж.

Точно както беше нужен кураж, за да инсценираш убедително самоубийство.

А може би всичко това са глупости, каза си той, и бележката е самата истина.

Един мъж би могъл да крие някои неща от съпругата и приятелите си. Би могъл да ги крие дори от себе си. Поне докато отчаянието, вината и страхът не бяха го стиснали за гърлото и го бяха задушили.

Не се ли беше вкопчил в този случай по същата причина, по която сега вървеше в мрака и студа върху големи ракети за тенис? Защото имаше нужда да бъде отново нормален. Трябваше да разбере кой е бил, преди светът му да се срути отново. Трябваше да се измъкне от собствения си леден пашкул и да започне да живее.