Читать «Далеч на север» онлайн - страница 120

— За мен нещата не се връзват.

— Може би трябва да премислиш.

— Имаш ли нещо против аз да разследвам неофициално нещата? — попита Нейт. — От друг ъгъл.

— Времето си е твое. Но не ми се пречкай.

— Не съм забравил да танцувам, Кобън.

Беше му трудно да почука на входната врата на Кари, Струваше му се ужасно грубо да се натрапва в скръбта й, Много добре помнеше как Бет се беше сринала, когато я видя за пръв път след смъртта на Джак.

Но сега той не скърбеше. Чувстваше се малко виновен за начина, по който трябваше да се отнесе с нея сутринта. Но не изпитваше гняв. Сега бе просто полицай.

— В момента ме мрази — каза Нейт на Кобън. — Ако се възползваш от това, може да измъкнеш повече от нея.

Почука на вратата на двуетажната къща. Когато една червенокоса жена отвори, той зарови из паметта си.

— Джини Ман — бързо се представи тя. — Приятелка съм на семейството. Съседка. Кари си почива.

— Сержант Кобън, госпожо. — Щатският полицай извади картата си. — Бих искал да говоря с госпожа Хоубейкър.

— Ще се опитаме да свършим бързо. — Художничката, спомни си Нейт. Рисуваше пейзажи и скици на животни, които се продаваха в галериите и тук, и в другите щати. Преподаваше рисуване в училището три пъти седмично.

— С Арлийн Улкът и децата сме в кухнята. Опитваме се да ги занимаваме. Ще отида горе да повикам Кари.

— Ще ви бъдем благодарни. — Кобън пристъпи вътре. — Ще почакаме тук. Хубава къща — добави той, когато Джини се качи по стълбите. — Уютна.

Нейт забеляза удобно канапе, няколко стола, пъстри килимчета. Картината, изобразяваща пролетна ливада на фона на бели планини и синьо небе, навярно бе дело на червенокосата. Семейни снимки в рамки стояха по масичките заедно с обичайните предмети за едно обикновено семейство.

— Женени са от петнадесет години. Бил журналист във вестник в Анкъридж, но се преместил и започнал да издава тук седмичник. Тя работеше с него. Вестникът е малък и двамата се справят, понякога използват дописници. Публикуват статии от местни жители, снимки, материали от телеграфните агенции. По-голямото момиче е на около дванадесет. Свири на флейта. Синът, десетгодишен, е хокеен запалянко.

— Доста неща си научил за няколкото седмици тук.

— Тази сутрин разбрах още повече. За нея това е първи брак, за него — втори. Тя се е установила тук две години преди него. Преместила се покрай една от учителските програми. Отказала се от учителството, за да му помага във вестника, но все още замества, ако й се обадят.

— Защо е дошъл тук?

— Опитвам се да изясня. — Той млъкна, когато Джини заслиза обратно, прегърнала Кари през рамото.

— Госпожо Хоубейкър — каза Кобън спокойно и пристъпи напред, — аз съм сержант Кобън от щатската полиция. Много съжалявам за загубата ви.

— Какво искате? — Суровият й блестящ поглед се спря върху лицето на Нейт. — В траур сме.

— Знам, че моментът е тежък за вас, но трябва да ви задам няколко въпроса. — Кобън погледна към Джини. — Бихте ли искали приятелката ви да остане?