Читать «Споделен сън» онлайн - страница 80

— Снижи се, Брандън. Не искам да те вижда.

Брандън се свря под таблото. Приближаващите светлини се насочиха наляво, докато колата влизаше с площадката за паркиране. Студената светлина от звездите огря познат огромен силует.

Колби държеше ръката си на волана на буика и внимателно наблюдаваше.

— Добре — най-после рече той. Адреналинът нахлуваше в кръвта му.

— Кой е? — попита Брандън.

— Кадилакът на Маргарет Фулбрук.

— Не е корветът ли? Какво става, татко?

— Точно това възнамерявам да разбера. Чудя се откога Хари Овена е започнал да се мотае по Ривър Роуд. Когато изляза от колата, измъкни се от твоята врата. Той няма да види, че е отворена, защото махнах лампичката в купето. Стой настрана, от другия край на буика, докато не проверя какво става.

— Защо, по дяволите? — прошепна Брандън подобно на младо зверче, налитащо на бой. — Нали ме доведе, за да пазя гърба ти.

— Веднъж ти казах, че най-интелигентният начин да се справи човек с хора като Хари е директният удар. Като излезеш от колата, вземи ключа със себе си.

Колби отвори вратата и излезе. Брандън излезе от другата страна и се снижи под нивото на прозореца. В тъмнината, с изключена лампичка в купето, движението на Брандън на практика не можеше да се забележи.

За да привлече вниманието на Хари, Колби отиде направо до прозореца на шофьора на кадилака. Виждаше неясните очертания на месестите рамене на Хари и широкото му лице. От сянката срещу него светеха две малки, подли очи, които накараха Колби да си спомни за плъховете.

Стъклото на шофьора бавно се спусна. Колби погледна в колата.

— Да не би да ти е досадно да чакаш работодателката ти да умре и си решил да наминеш, за да си търсиш белята, а, Хари? Каква игра играеш напоследък?

— Тази, която ще спечеля, Савагар. — Внезапно на отворения прозорец се появи револвер. Злокобната усмивка на Хари се виждаше на приглушената светлина от таблото.

Колби застина. Сега разбираше как се чувства полицаят, спрял кола за проверка на магистралата, и получил изстрел в лицето, вместо извинения.

— Мисля, че започвам да разбирам — тихо отвърна Колби и отстъпи.

— Нима, Савагар? Време беше. Доста време ти отне. Неприятно е, че това е последната картинка, която ще видиш. — Хари отвори вратата на кадилака и излезе. Револверът не се помръдваше от позиция и светеше на ледената лунна светлина.

Колби отстъпи още една крачка.

— Искаш ли да ми кажеш, за какво става въпрос, Хари, стари приятелю?

— Не мърдай, копеле. Винаги си мислел, че си много хитър, нали? Мислеше си, че можеш да останеш в безопасност и да ти се размине. Преди двадесет години едва не ти окачиха белезниците, но се размина. Напъха се в гащите на Синтия Фулбрук, за да забременее, но си отиде само с бебето, което тя ти остави. Не получи и пукната пара от семейство Фулбрук, нали? Казах на Еди, че не си и наполовина умен от това, което той винаги е твърдял. Миналото лято му казах, че този път нещата ще са по-различни.

— Та това беше много отдавна, Хари.

— Аз не забравям. Аз я желаех, Савагар. Желаех я отчаяно. Следях я през всичките онези години, през които работех за Фулбрук. Изпълнявах поръчки като някой роб. Имах планове за нея. Тя ме харесваше. И флиртуваше с мен. Все си връткаше задничето, като минаваше покрай мен. И тя ме желаеше отчаяно.