Читать «Фаетон» онлайн - страница 51

Разшири обсега на издирванията си.

Пак безуспешно!

Едва преди зазоряване, когато блясъкът на доскоро ярките звезди поизбледня, зърна още един. Изтегнат като пън до повърхността, вторачил немигащ поглед, заслепен от фенера.

Садикин хвана харпуна, докато лодката продължи да се носи напред по инерция.

Но крокодилът мръдна опашка и се отклони от пътя й.

Гребецът отново хвана веслото.

И отново — същата несполука!

Чудовището не потъваше, продължаваше да се кокори като омаяно от светлината, но не го допускаше да се доближи.

Няма що, трябваше първо да го застреля, а после да го закачи на харпуна.

И той натисна спусъка.

Влечугото дори не подскочи. Само трепна и почти мигновено се скри под водата, преди да го достигне харпунът.

Нима и сега така, нима трябваше да чака и този, докато се подуе и изплава сам?

Не, нямаше търпение да чака!

Там някъде, из тия гнусни търбуси, се валяше торбичката му, съкровището му — това, което го правеше да се чувствува човек.

Защото човек е само милионерът, беднякът не е човек, той е нула!

Повече не можеше да се сдържа.

И без да размисля, заслепен от алчността, той се хвърли във водата, стиснал харпуна.

Оказа се, че не е много дълбоко, не повече от два метра.

Заопипва дъното с крака. Без да мисли, без да допусне дори, че може да не го е убил, че може някой друг негов сродник да налети.

Имал бе късмет.

Пък — и опит. Знаеше, след гърмеж тия гадини се спотаяват на дъното. И за да нападнат, им е нужно време, докато решат, все едно да поразмислят.

Познаваше нрава им, познаваше нрава и на другите зверове, затова не се боеше от тях. Боеше се от хората, защото всеки има различен нрав и не можеш да го разгадаеш.

Ето, докосна трупа с крак. Опипом намери недостатъчно бронираното място — в сгъвката между врата и лапата.

Заби там харпуна.

Изплува, прехвърли се в лодката, издърпа с въжето мъртвото тяло и загреба към брега. Там, в най-плиткото, където заораха и килът, и гребенът по гърба на крокодила, спря. Разсече корема му, претърси стомаха.

И тоя път — напразно!

Докога?

Къде ли се криеше тоя проклетник, който търсеше?

Разсъмнало се бе съвсем. Цялата джунгла заехтя от виковете на разсънените й обитатели.

Без да помисля за почивка, Садикин продължи да обхожда околността. Бавно, методично, като се криеше в здрача на нависналата над водата растителност. Ту нагоре, срещу течението, ту надолу, като се отдалечаваше все повече от злополучното място, където онова тъпо чудовище беше отнесло съкровището му.

Ни помен от крокодил!

Нито грамаден, нито някакъв дребосък!

А това беше напълно естествено, тъй като малките не дръзват да се мяркат покрай големите, които не биха изпитали никакво угризение на съвестта, ако вкусят от месцето дори на своите рожби. Обикновено в един водоем, в близост, живеят еднакви по размери влечуги, равностойни, в някакво от немай-къде мирно съвместно съществуване.

Той се ослуша, дочул нещо като звън на стъклена камбанка. И видя на клона над главата си един голямоок смок. Обикновено той не е свадлив, пък и не е отровен. За разлика от туземците Садикин знаеше, че не всички змии са отровни. Но тоя понякога става своенравен. Ако се почувствува в безизходица, налита и хапе по лицето.