Читать «Фаетон» онлайн - страница 12

Буца пръст — кой би допуснал какво има вътре?

Взе най-малкия, уви го в кърпата си, после се настани в лодката и натисна веслото.

Спуска се по течението два дни. Спеше само по три-четири часа все в лодката, вързал я за някой клон до брега. Спеше, притиснал до гърди кърпата с омотаната вътре скъпоценност. И сякаш през тъканта усещаше силата й — някакво сладостно, хладно гъделичкане. Същото усещане, както когато близнеш с език електродите на батерия за електрическо фенерче. Знаеше, че не е така, диамантът не е батерия, но не можеше да се отърве от това натрапчиво усещане.

На третата вечер наближи града.

За туземците — огромно селище; за него, свикналия с Джакарта — просто струпване на грубо сковани лавки, където алчни търгаши — китайци и араби, ограбваха труда на бедните даяки от вътрешността. Имаше административна сграда с полицейски участък, имаше лечебница с лекар и няколко медицински сестри, но липсваше дори най-скромно кино.

А Садикин имаше тая слабост — киното, да гледа това, което той никога няма да изживее: разкош, вили, мерцедеси, яхти, замайващи красавици, приключения.

Тук, ако ти се иска някакво забавление, трябва да се примириш с китайската лавка, където се пие бира и се играе на карти и зарове, понеже мюсюлманите са малцинство.

Садикин не ходеше и там. Все очакваше някаква заплаха, ако се понапие или ако се захване с комар.

Затова избягваше и града.

Сега се налагаше да отиде. Само Пиявицата можеше да му каже какво е намерил.

Щеше да се отбие при него, но след дълга преценка на цялата обстановка и всички възможни опасности.

Абдулах, търговецът, не е светец. Не току-тъй са го кръстили с тоя прякор. С чиста съвест би го пратил на оня свят, ако си наумеше да му отнеме находката.

Най-вече трябваше да се варди тъкмо от тоя, от когото очакваше съвет.

Премисля дълго. Най-сетне изготви плана си. Стори му се, че по-добър не би могъл да измисли.

Изчака да се стъмни съвсем. А то тук става бързо. Додето се смрачи, и гледаш — обгърнал те пълен мрак.

Тогава върза лодката за едно дърво и пое по тъмната пътечка сред шубраците. Тъмна и безлюдна, тъкмо такава, каквато я искаше да бъде. От зверове не се боеше в такава близост до града. Не се боеше и от змии, защото имаше здрави обуща и плътен панталон.

Излезе тъкмо там, където си бе определил — най-близо до дома на Абдулах — хем дом, хем дюкян.

Имал бе щастие — никого не срещна.

Завари търговеца, когато вече се тъкмеше да залости кепенците.

Поздрави.

Абдулах отвърна на поздрава тихо. И тозчас запита:

— Нещичко?

Умееше да чете в душите на клиентите си. Иначе би ли забогатял тъй скоро? Говореха, че е натрупал толкова пари, та щели да му стигнат предоволно не само до края на неговия живот, ами и за внуците му. И се тъкмял вече да зареже тоя пущинак, за да се пресели в някой голям град, да си поживее и той охолно.

Садикин присви очи:

— Да влезем вътре!

Търговецът го въведе в магазина си. И го загледа с търпеливо очакване. Свикнал бе с такива посетители, които не бързат да се издадат защо са дошли. Ще помълчат, ще помълчат и накрая ще проговорят! Щом са тук, при него, значи, той им е нужен, не те нему.