Читать «Ловци на соболи и казаци» онлайн - страница 8

С язвително ухилване той се обърна към тейш Була.

— Бащице, и как пък можа да позволиш на Карпала да подарява пръстен на някакъв си престъпник?

Князът го погледна с уголемени очи.

— Та той е неин спасител!

— Ти май множко се радваш, че го откри, а?

— Много! И майчицата Калина също. Прегърнахме го от радост.

— Прегърнахте?

— Че защо не?

— Карпала сигурно също?

Тейшът понечи да отговори, ала Карпала го изпревари.

— Да не би да имаш нещо против?

— Твърде много даже! Та нали си моя годеница!

По лицето й пробяга уплаха и тя пребледня, борейки се очевидно с някакво решение.

— Не знаех и думица по тоя въпрос. Едва днес го научих.

— Нещата бяха уговорени между мен и твоите родители. Твоето татенце положи клетва пред ламата. Той няма право да я нарушава.

Ламите са свещениците на бурятите и като такива имат голямо влияние върху съвестта на миряните. Дори княз като Була бе обвързан с думата, която бе дал пред ламата.

Карпала потърси с поглед помощ от тейша.

— Вярно ли е, тате? — попита с тих, пресекващ глас.

— Да, душицата ми, миличкото ми.

— Защо си го сторил?

— Ще ти кажа причината, когато станеш жена на това юначе.

— И нищо не може да се промени?

— Не. Знаеш, че е абсолютно невъзможно да се наруши една такава клетва.

Карпала кимна мълчаливо. Страните й хлътнаха, сякаш искаха да скрият спонтанно рукналите сълзи. После се свлече на един стол, почувствала внезапна слабост.

Ротмистърът пристъпи крачка към нея и каза гальовно:

— Виждаш, съкровищенце, че си принадлежим един на друг, и че погледът на едно такова куче е престъпление!

Карпала дигна рязко и гневно чело.

— Наричаш моя спасител куче? Защо? Какво е извършил?

— Не знам. Никой не научава деянието, заради което даден човек е бил заточен в Сибир. Но той отново си издейства наказание.

— По какъв начин? — попита Карпала с разтуптяно сърце.

— С една наглост, нямаща равна на себе си. Той те целуна. Момичето пламна.

— Мен… целунал? Не знам нищо такова.

— Той го стори. Има свидетел.

— Кой?

— Аз самият.

Ротмистърът изгледа Карпала с превъзходство. Но не стана онова, което очакваше — тя ни най-малко не се посвени. Изправи се бавно от мястото си и направи крачка към него.

— Бил си свидетел, когато ме е целунал? Значи сигурно си бил наблизо, когато яздех през реката и ледът се проломи под коня ми?

— Да.

— Аз изгубих съзнание… видях само за секунда лицето на моя спасител. И то така ми се… — тя сложи ръка на онова място от кожуха, под което чукаше сърцето й — и то така ми се запечати, че никога няма да го забравя… Когато дойдох отново на себе си, лежах тук при вас.

— Аз те донесох.

— Но той ме е извадил от реката, изпод леда?

— Да. Тоя Номер десет! Аз го извиках.

По лицето на Карпала плъзна червенина на горчива насмешка.

— А-а, извикал си го? Понеже ти си нямал кураж, понеже си се страхувал за живота си, трябвало е той да рискува своя, за да ме спаси! Ти си проявил страхливост, макар отдавна вече да си знаел, че съм твоя годеница!

Вените по челото му набъбнаха.