Читать «Заложница на съдбата» онлайн - страница 14

Джослин огледа сивите стени и скромното, също сивеещо, болнично обзавеждане. През прозореца се виждаше потискащата фасада на съседната болнична сграда. Това място определено не помагаше за възстановяване на страдащите.

— Докога ще останете тук?

— Може би още малко. Хирурзите периодично се ровят из телата ни, за да проверяват да не би да ни липсва някоя кост или орган. Доста спорихме дали да ми ампутират крака, но спечелих и тази битка. Сега обаче се опитват да ме убедят, че никога няма да проходя без патериците. Естествено, нямам намерение да им вярвам.

— В този спор аз съм на ваша страна. Дори мога да заложа за каузата състоянието си.

— Благодаря ви. — Но в очите му се четеше неизмерима тъга. — Все пак съм в по-добро състояние от десетки мои другари по оръжие.

— Леля Лора ми спомена, че най-зле от нейните познати бил майор Дейвид Ланкастър — заговори Джослин, внезапно спомнила си за писмото на чичо си. — Има ли някакви вести за него, които да предам на леля ми?

— Няма нищо окуражаващо около състоянието на Дейвид. Той страда от тежко нараняване на гръбначния стълб и е парализиран от кръста надолу. — Ричард въздъхна мрачно и се отпусна на високата облегалка на стола си. Лицето му изглеждаше преждевременно състарено. — Едва се храни, дори санитарите спорят от какво ще умре: от гладуването, от болките или от опиума, който му помага да понася нечовешките страдания. А самите лекари не могат да си обяснят защо още е жив, но са единодушни в преценката си, че е въпрос на време.

— Искрено съжалявам. Да, всякакви думи в случая са крайно неуместни… — състрадателно промълви Джослин. — Приятел ли ви е?

— Още от първия ден, когато пристигнах в полка, той се зае да ме обучава, за да стана истински офицер. — Погледът на Ричард като че ли се зарея в отминалите дни и месеци, откакто датираше приятелството им. — Дори и сега, когато бавно гасне, Дейвид си остава пример за всички нас. Напълно спокоен, с изключение на това, че е много загрижен за по-малката си сестра. Тя е гувернантка и засега се справя, но когато той умре, тя ще остане съвсем сама, без нищо зад гърба си, без никой, който да се грижи за нея. — Ричард мрачно поклати глава. — Съжалявам, сигурно думите ми звучат доста обезкуражаващо, пък и защо ли ви занимавам с историята на хора, които не познавате…

Джослин искаше да му възрази, че не е необходимо да се извинява, но внезапно замря, защото й хрумна нещо неочаквано. Тя отчаяно се нуждаеше от съпруг, а този смъртно ранен майор не можеше да осигури бъдещето на сестра си. За разлика от сър Харолд Уинтърсън тук нямаше да се поставят въпроси за „брачното право“, понеже няма съмнение, че този офицер е на смъртно легло. В замяна на името му Джослин би могла да поеме ангажимент за изплащане на годишна рента на сестра му, което да й осигури сносно съществуване. Така всички ще останат доволни: тя ще запази огромното си наследство, а той ще може да умре в мир.