Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 31

В това време чух, че хората се раздвижиха, и гледам в рамката на вратата шест-седем мъжаги, които май бяха от бандата на Говедаря. Най-старият от тях, един селяк, обгорял от слънцето, с прошарени мустаци, мина напред и сякаш се шашардиса от толкова жени и светлина, та взе, че уважително свали шапка. Останалите, наострени, дебнат, готови да се намесят, ако видят, че играта не е честна.

Ама какво му стана в туй време на Росендо, че не взе да смачка тоя фукльо. Мълчи и даже не го поглежда. Накрай успя да измънка няколко думи, ама толкова тихо, че ние, в другия край на салона, даже и не чухме какво каза. Франсиско Реал пак взе да го предизвиква, а Росендо отказва да се бие. Тогава най-младият от пришълците го освирка. Луханера го изгледа с омраза и си проби път сред тълпата, а пък плитката й подскача ли, подскача по гърба й; промъкна се сред курвите и се приближи до своя човек, пъхна ръка в пазвата му, измъкна ножа от канията и му го подаде.

— Росендо, мисля, че имаш нужда от него — каза тя.

Точно под тавана имаше нещо като продълговат прозорец, който гледаше към реката. Росендо държеше ножа с две ръце и го гледаше, сякаш не е негов. Изведнъж се надигна на пръсти, извърна се назад и ножът изхвърча право нагоре и се изгуби навън в река Малдонадо. Мен ме побиха студени тръпки.

— Гнус ме е да те заколя — каза Говедаря и вдигна ръка да удари Росендо.

Тогава Луханера го хвана, прегърна го през врата, погледна го с ония свои очи и каза разгневена:

— Абе я го остави тоя, дето искаше да ни накара да повярваме, че е мъж.

За момент Франсиско Реал се втрещи, а после я прегърна, но ей така, сякаш завинаги. Викна на музикантите да свирят танго и милонга, а на нас, другите, да се веселим и да танцуваме. Милонгата плъзна из салона като пожар в пампата. Реал танцуваше много сериозно, но без замах, бе усетил вече близостта на жената. Стигнаха до вратата и той извика:

— Дайте път, господа, че жената заспа в ръцете ми.

Каза това и двамата излязоха, притиснали страна о страна, сякаш тангото ги носеше, сякаш тангото ги бе опиянило.

Аз усетих, че пламнах от срам. Направих няколко кръгчета с някаква жена и я зарязах насред танца. Измислих, че не издържам на горещината и блъсканицата, и сетне все край стената — та навън. Хубава нощ, ама за кого? На ъгъла на улицата стоеше файтонът, а на седалката стърчаха двете китари, като да бяха хора. Чак се ядосах, че са ги оставили така, сякаш нас за нищо не ни биваше, даже и една свирня да откраднем. Усетих все пак, че не сме едни жалки отрепки, и това ме окуражи. Взех карамфила, който носех забоден зад ухото, и го хвърлих в една локва, после го гледах известно време, за да не мисля за нищо друго. Искаше ми се вече да е съмнало, да не е вече тая пуста нощ. Точно тогава някой ме бутна с лакът и на мене сякаш ми олекна. Беше Росендо, изнизваше се из тия места като връв.

— Ти пък, дрисльо, винаги ли ще се пречкаш — измърмори той, като минаваше, но не знам дали го рече, за да му олекне, или вече не мислеше за нищо. Пое по най-тъмното към река Малдонадо; сетне не съм го виждал вече.