Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 286

— Дон Алехандро знае какво върши.

Ирала, както винаги верен на литературата, се опита да скалъпи една фраза:

— На всеки няколко века Александрийската библиотека трябва да бъде изгаряна.

Тогава чухме откровението:

— Четири години ми бяха нужни, за да проумея онова, което ви казвам сега. Начинанието, с което се заловихме, е тъй обширно, че обхваща — сега си давам сметка — целия свят. То не се свежда до шепа бъбривци, които си блъскат главите в бараките на някакво забутано имение. Световният конгрес е възникнал в първия миг на сътворението и ще продължи да съществува, когато ние отдавна ще сме станали на прах. Той е навсякъде. Конгресът са книгите, които изгорихме. Конгресът са каледонците, разгромили Цезаровите легиони. Конгресът е Йов на гноището и Христос на кръста. Конгресът е и онзи безполезен младеж, който пилее моето състояние по проститутки…

Не можах да се сдържа и го прекъснах:

— Дон Алехандро, и аз имам вина. Вече бях свършил доклада, който ви нося сега, но продължих да стоя в Англия и да прахосвам парите ви заради любовта на една жена.

Дон Алехандро рече:

— Така и предполагах, Фери. Конгресът — продължи той, — това са моите бикове. Това са биковете, които продадох, и онези левги земя, които вече не са мои.

Издигна се един отчаян глас — беше гласът на Туърл.

— Само не ни казвайте, че сте продали „Ла Каледония“!

Дон Алехандро отвърна невъзмутимо:

— Да, продадох я. Не ми остана и педя земя, но разорението не ми причинява болка, защото вече разбирам нещата. Навярно няма да се видим повече, понеже отсега нататък не се нуждаем от нашия Конгрес, но тази последна нощ всички ще излезем да погледаме Конгреса.

Беше опиянен от победата. Решителността и вярата му ни заляха като вълна. Никой дори за миг не го помисли за луд.

На площада взехме открит файтон, аз се настаних на капрата до кочияша, а дон Алехандро нареди:

— Маестро, искаме да обиколим града. Карайте, накъдето пожелаете.

Негърът се покатери на едно от страничните стъпала; усмивката не слизаше от лицето му. Така и не ще узная дали разбра нещо от случилото се.

Думите са знаци, изискващи споделен спомен. Споменът, който сега искам да оставя в историята, е само мой; онези, които го споделяха, са вече мъртви. Мистиците извикват в паметта някоя роза, някоя целувка, птица, която съдържа всички птици, слънце, което е слънцето и всички звезди, взети заедно, стомна вино, градина или пък половия акт. Никоя от тези метафори не ще ми послужи за онази дълга празнична нощ, която ни остави, уморени и щастливи, до границите на зората. Почти не разговаряхме, докато колелата и копитата трополяха по паважа. Преди да се съмне, близо до един тъмен и скромен поток — може би Малдонадо, а може би Риачуело — сопранът на Нора Ерфьорд поде баладата на Патрик Спенс; от време на време басът на дон Алехандро й пригласяше доста фалшиво. Английските слова не извикаха у мен образа на Беатрис. Зад гърба ми Туърл промърмори: