Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 263

Втората силна буря се разрази във вторник. В четвъртък през нощта го събуди леко почукване на вратата, която той за всеки случай старателно заключваше. Стана и отвори — беше девойката. В тъмнината не я виждаше, но по стъпките разбра, че е боса, а после, в леглото — че е гола. Значи така бе дошла от вън! Не го прегърна, не каза нито дума, само легна до него разтреперана. За пръв път беше с мъж. Не го целуна дори когато си тръгваше. Еспиноса си даде сметка, че даже не знае името й. Движен от смътни подбуди, които така и не се опита да си изясни, се закле да не разказва на никого тази история, когато се върне в Буенос Айрес.

Следващият ден започна като всички останали, с изключение на въпроса, с който бащата се обърна към Еспиноса: дали Христос се е оставил да бъде убит, за да спаси човечеството. Еспиноса, който не вярваше в Бог, но се чувстваше длъжен да защити прочетеното, отвърна:

— Да. За да спаси всички хора от ада.

Тогава Гутре попита:

— А какво е ад?

— Място под земята, където душите ще горят вечно.

— А тия, дето му забиха гвоздеите, и те ли са се спасили?

— Да — отвърна Еспиноса; теологията открай време му куцаше. Всъщност боеше се, че управителят ще му търси сметка за случилото се снощи.

Като се нахраниха, Гутре го помолиха да прочете още веднъж последните глави.

Подир обяда Еспиноса спа дълго, макар че сънят му бе лек, прекъсван от настойчиви удари на чук и от неясни предчувствия. Привечер стана и излезе на верандата.

— Водата спада — каза той, сякаш мислеше на глас. — Още малко остава.

— Още малко остава — повтори като ехо бащата.

И тримата го бяха последвали. Коленичили върху каменния под, го помолиха да ги благослови. След това го засипаха с хули и проклятия, заплюха го и го заблъскаха към задната част на къщата. Момичето плачеше. Еспиноса разбра какво го очакваше зад вратата към бараката за инструменти. Когато я отвориха, видя небето. Обади се птица. „Щиглец“, помисли си той. Бараката нямаше покрив; бяха смъкнали гредите, за да сковат Кръста.

Докладът на Броуди

Измежду страниците на екземпляра от първия том на „Хиляда и една нощ“ в превод на Лейн (Лондон, 1840), който скъпият ми приятел Паулино Кейнс ми достави, открих ръкописа, чието съдържание сега ще оповестя пред света. Безукорната калиграфия — изкуство, което заради пишещите машини напълно сме забравили — ме кара да мисля, че е написан приблизително по същото време. Лейн, както добре знаем, разточително е изпълвал страничните полета на своя превод с обяснителни бележки, допълнения, уточнения, а понякога и с поправки, при това почеркът е същият както на ръкописа. Сякаш читателят повече би се заинтересувал от обичаите на исляма, отколкото от вълшебните приказки на Шехеразада. За Дейвид Броуди, чийто подпис с многобройни заврънкулки стои в края, не можах да науча нищо друго, освен че е шотландски мисионер, роден в Абърдийн, проповядвал християнството в Централна Африка, а по-късно — и сред тропическите гори на Бразилия, където го отвел фактът, че владеел португалски. Не зная кога и къде е умрял. Ръкописът, доколкото ми е известно, никога не е бил отпечатван.