Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 256

Доктор Едуардо Цимерман, както читателят вероятно знае, е роден в чужбина историк, изгонен от страната си по време на Третия райх и приел аржентинско поданство. От безспорно много ценните му трудове съм запознат само с една апология на картагенската семитска държава, за която потомството може да съди единствено по думите на римските историци, нейни врагове, и със своеобразно есе, в което се твърди, че държавното управление не бива да се превръща в патетично зрелище. Това съждение бе категорично отхвърлено от Мартин Хайдегер, който доказа с помощта на фотокопия от вестникарски заглавия, че съвременният държавен глава съвсем не е фигурант, а по-скоро е главното действащо лице, хорегът, играещият Давид, въплъщаващ драмата на своя народ с помощта на сценична пищност и смело прибягващ към хиперболите на ораторското изкуство. Доказа още, че Цимерман е от юдейско, за да не каже — еврейско, потекло. Това изявление на почитаемия екзистенциалист бе непосредствената причина за изхода и скитанията на нашия гост.

Явно Цимерман беше пристигнал в Буенос Айрес, за да се срещне с министъра, който пък ме посъветва чрез секретаря си да поговоря с Цимерман и да го поставя в течение на нещата, за да не се стига до грозни пререкания между двата университета. Аз, естествено, се съгласих. Вкъщи ми казаха, че доктор Цимерман е телефонирал, че ще ме посети в шест часа следобед. Живея, както е известно, на улица „Чили“³⁹⁵. Часовникът биеше шест, когато се позвъни.

Отворих вратата с републиканска простота и го поведох към кабинета си. Спря се да разгледа двора; черно-белите плочи, двете магнолии и кладенецът го изпълниха с възхищение. Изглеждаше малко неспокоен. Външността му беше съвсем обикновена; около четирийсетгодишен, с голяма глава. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, които той от време поставяше на масата, а после пак слагаше. Когато се ръкувахме, забелязах със задоволство, че съм по-висок от него, но веднага се засрамих от това чувство, тъй като ставаше дума не за физически или поне морален двубой, а просто за едно mise au point³⁹⁶ по същество, както биха се изразили някои, макар и да ми е неприятно да го призная. Не съм кой знае колко наблюдателен, но помня, че изглеждаше, както сякаш точно за случая се е изразил един поет, с „опърпана премяна“. Сякаш още виждам оня яркосин костюм с твърде много копчета и джобове и вратовръзката на ластик като на фокусниците. Държеше кожена чанта, вероятно пълна с документи. Беше с къси мустаци като на военен; по време на разговора запали пура и тогава се убедих, че на лицето му има премного неща. Trop meuble³⁹⁷, рекох си.