Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 251

Всички винаги мислим, че съдбата е била скъперница към нас, а на другите е отредила по-добър дял. Култът към гаучосите и „Beatus ille…“ са проява на градска носталгия; Клара Гленкеърн и Марта Писаро, преситени от еднообразието на безделието, копнееха за света на художниците — люде, посветили живота си на красотата. Нищо чудно в рая блажените да смятат, че предимствата на небесните селения са преувеличени от богословите, които никога не са били там. Може би и прокълнатите в ада невинаги са щастливи.

Няколко години по-късно в град Картахена се проведе Първият международен конгрес на латиноамериканското изобразително изкуство. Всяка република изпрати свой представител. Темите на конгреса, простете за клишето, бяха от животрептящ интерес: може ли художникът да се абстрахира от местното, може ли да избегне или да прикрие родната фауна и флора, да остане безразличен към обществените проблеми, да не присъедини гласа си към гласа на борците против англосаксонския империализъм и прочие, и прочие? Преди да стане посланик в Канада, доктор Фигероа бе заемал дипломатически пост в Картахена; Клара, която донякъде се бе възгордяла от получената награда, с радост щеше да отиде отново в този град — сега вече в качеството си на художник. Надеждата й обаче бе осуетена; правителството избра за представител на страната Марта Писаро. Творческите й изяви, макар и невинаги убедителни, често бяха блестящи — според безпристрастните сведения на кореспондентите на Буенос Айрес.

Животът изисква някаква страст. И двете жени откриха своята страст в живописта или по-скоро във връзката, която тя им наложи. Клара Гленкеърн рисуваше против Марта и в известен смисъл заради Марта; всяка от тях бе едновременно съдник и единствена публика на съперницата си. Струва ми се, че в платната им, които вече никой не гледаше, може да се открие едно взаимно влияние — нещо наистина неизбежно. Не бива да забравяме, че двете жени се обичаха и в хода на този интимен двубой проявяваха съвършена лоялност.

Някъде по това време Марта, която вече не беше особено млада, отхвърли едно предложение за женитба; интересуваше я само започнатата битка.

На 2 февруари 1964 година Клара Гленкеърн почина от аневризма. Вестниците й посветиха дълги некролози от типа, който все още е така разпространен в страната ни; в него жената е показана като представител на вида, а не като личност. Съвсем накратко бяха споменати увлечението й по живописта и изтънченият й вкус; наблягаше се на вярата и добротата й, на постоянната й и почти безименна филантропия, на знатния й произход — генерал Гленкеърн бе участник в Бразилската кампания — и на видното й място в най-висшите кръгове на обществото. Марта разбра, че животът й вече е лишен от смисъл. Никога не се бе чувствала толкова безполезна. Припомни си първите творчески опити, сега вече твърде далечни, и изложи в Националната галерия строг портрет на Клара в стила на онези английски майстори, на които и двете толкова се бяха възхищавали. Някой отсъди, че това е най-добрата й творба. Марта никога повече не хвана четката.