Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 248

Когато по-чуждите се разотидоха, семейството набързо приготви студена вечеря. Миризмата на тютюн и кафе беше вече изместила финия аромат на парфюмите.

Сутрешните и вечерните вестници благородно лъжеха; всички хвалеха почти феноменалната памет на дъщерята на героя — „красноречив архив на цял век аржентинска история“. Хулия искаше да й покаже тези съобщения. В полумрака старата дама лежеше все тъй неподвижно със затворени очи. Нямаше треска; лекарят, който я прегледа, каза, че всичко е наред. След няколко дни тя умря. Нашествието на тълпата, необичайната врява, светкавиците, речите, униформите, многобройните ръкостискания и гърмът на шампанското бяха ускорили нейния край. Навярно бе решила, че в къщата е нахлула Масорката³⁸¹.

Мисля за падналите при Серо Алто, мисля за покритите със забрава мъже на Америка и Испания, загинали под конските копита, и ми се струва, че последната жертва на тази кавалерийска сеч в Перу — след повече от век — бе една стара дама от Буенос Айрес.

Двубоят

На Хуан Освалдо Вивиано

Хенри Джеймс — с чието творчество ме запозна госпожа Фигероа, една от двете главни героини на настоящия разказ — навярно не би пренебрегнал тази история. Той би й посветил над сто страници, пълни с ирония и нежност, украсени със сложни и изтънчено двусмислени диалози; спокойно можем да допуснем, че би добавил и някой мелодраматичен елемент. Самата същност на историята не би се променила особено от различната сцена — Лондон или Бостън. Все пак събитията станаха в Буенос Айрес и възнамерявам да ги оставя на този фон. Ще се огранича с кратко резюме на случая, тъй като бавното му развитие и светската обстановка, в която протече, са чужди на литературните ми навици. Да диктувам този разказ, за мен е скромно и някак странично приключение. Трябва да предупредя читателя, че отделните епизоди са по-маловажни от ситуацията, която ги породи, както и от самите участници.

Клара Гленкеърн де Фигероа беше висока, горда жена с огненочервена коса. Отличаваше се по-скоро със схватливост, отколкото с бляскав интелект; не беше остроумна, но умееше да цени остроумието на другите хора — даже и на другите жени. По душа бе гостоприемна. Различията й доставяха удоволствие; навярно затова пътуваше толкова. Знаеше, че средата, в която й се бе паднало да живее, е донякъде произволна съвкупност от обреди и церемонии, ала тези обреди й допадаха и тя ги изпълняваше с достойнство. Когато бе още много млада, родителите й я омъжиха за доктор Исидро Фигероа; навремето той бе наш посланик в Канада, но в крайна сметка се отказа от тази длъжност с довода, че в епохата на телеграфите и телефоните посолствата са анахронизъм и ненужно бреме за нацията. С това решение си спечели неприязънта на всички свои колеги. Клара харесваше климата на Отава (все пак тя имаше шотландски произход) и не намираше задълженията на една посланическа съпруга за неприятни, но дори и насън не й мина през ум да възрази. Фигероа почина скоро след това; що се отнася до Клара, след няколко години на нерешителност и съкровени търсения тя се посвети на живописта, навярно вдъхновена от примера на своята приятелка Марта Писаро.