Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 245

Живееха съвсем скромно в квартал Палермо, недалеч от черквата „Гуадалупе“, и Мариано още си спомняше блатото, което бе виждал от трамвая, както и къщурките край него — тухлени, макар и неизмазани, а не сковани от листове ламарина: вчерашната бедност беше по-малко бедна от днешната, която ни предлага индустриализацията. А и богатството бе по-скромно.

Домът на семейство Рубио заемаше етажа над кварталния галантериен магазин. Страничната стълба беше тясна, парапетът от дясната й страна продължаваше и по една от стените на тъмно преддверие, в което имаше закачалки и няколко стола. От преддверието се влизаше в малък салон с тапицирани мебели, а от салона — в трапезария с мебели от махагон и една витрина. През щорите, винаги спуснати заради приличащото слънце, се процеждаше слаба светлина. Помня, че миришеше на застояло. По-нататък се намираха спалните, банята, тераса с корито за пране и слугинската стая. Единствените книги в къщата бяха том от Андраде, монография за героя с допълнения, написани на ръка, и Испанско-американският речник на Монтанер и Симон, купен за това, че се продаваше на изплащане, а и защото притежаваха подходяща етажерка. Живееха от пенсия, която все закъсняваше, и от наема от един участък — жалка останка от обширното им едно време имение в Ломас де Самора.

По времето, за което става дума в моя разказ, старата дама живееше с овдовялата Хулия и сина й. Тя продължаваше да проклина Артигас³⁷⁸, Росас и Уркиса. Първата световна война, заради която намрази немците, макар да не знаеше почти нищо за тях, й се струваше по-малко реална, отколкото революцията от 90-а и атаката при Серо Алто. След 1932 година започна постепенно да гасне: баналните метафори са най-хубави, защото единствено те са точни. Естествено, беше католичка, но това не означаваше, че вярва в триединната доктрина, нито пък в безсмъртието на душата. Шепнеше молитви, които не разбираше, а пръстите й прехвърляха зърната на броеницата. Вместо Великден и Богоявление бе почнала да празнува Коледа, а вместо мате пиеше чай. Думите протестант, евреин, масон, еретик и безбожник за нея бяха синоними и не означаваха нищо. Докато можеше, наричаше испанците готи, както им викаха родителите й. През 1910 година не пожела да повярва, че инфантата, която в края на краищата беше принцеса, противно на всички очаквания говори като обикновена галисийка, а не като аржентинска дама. Този обезсърчителен факт й съобщи на бдението край зет й един богат роднина (който дотогава не бе стъпвал у тях, но чието име те жадно търсеха в светската хроника на вестниците). Старата дама продължаваше да се придържа към предишните наименования и казваше улица „Артес“, улица „Темпле“, улица „Буен Орден“, улица „Пиедад“, двете Дълги улици, площад „Парке“, площад „Портонес“. Семейството умишлено употребяваше тези архаизми, които у нея звучаха съвсем естествено. Казваха например „източните“, а не „уругвайците“³⁷⁹. Тя не излизаше от къщи; навярно дори и не подозираше, че Буенос Айрес постепенно се е променил и е станал по-голям. Ранните спомени са най-ярки; градът, който старата дама си представяше оттатък пътната врата, сигурно беше много по-стар от онзи, който помнеше от времето, когато трябваше да напуснат центъра. Волските каруци навярно още стояха на площад „Онсе“, а клюмналите теменужки благоухаеха из дворовете в квартал „Баракас“. „Вече сънувам само умрели“, такава беше една от последните й фрази. Не беше глупава, но доколкото ми е известно, никога не беше се отдавала на интелектуални удоволствия; вероятно се е задоволявала с такива, които ни предлага паметта, а сетне забравата. Винаги е била великодушна. Помня спокойните й ведри очи и усмивката й. Каква ли буря от страсти, сега угаснали, а преди пламтящи, е бушувала у тази стара, очарователна някога жена. Влюбена в цветята, чийто скромен и тих живот приличаше на нейния, тя отглеждаше в стаята си бегонии и докосваше листата, които вече не виждаше. До 1929 година, когато потъна в унес, разказваше разни исторически събития — винаги с едни и същи думи и в един и същ ред, сякаш четеше „Отче наш“, но лично аз подозирам, че те вече не отговаряха на някакви представи. Беше й все едно с какво се храни. С една дума, беше щастлива.