Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 242

По време на Стогодишнината³⁶⁶ ние живеехме в дълга и тясна къща на улица „Русел“. Задната врата, която беше винаги заключена, извеждаше към „Сан Салвадор“. Леля ми — вече жена на години и леко странна — живееше в таванската стаичка. Беше слаба и кокалеста, или така ми е изглеждало, много висока и неразговорлива. Боеше се от чистия въздух, никога не излизаше и не ни позволяваше да влизаме в стаята й. Неведнъж съм я заварвал да краде и да крие храна. В квартала говореха, че се била побъркала след смъртта или изчезването на Мураня. Помня я винаги облечена в черно. Имаше навика да си говори сама.

Къщата беше на някой си господин Лукеси, собственик на бръснарница в Баракас. Майка ми, която беше шивачка на униформи, едва свързваше двата края. Дочувах разни тайнствени думи, които не разбирах — съдия-изпълнител, принудително опразване на жилището, задето не сме си платили наема. Мама беше страшно разтревожена; леля повтаряше непрекъснато, че Хуан няма да позволи на тоя гаден чужденец да ни изхвърли. И тя разказваше случая — който ние вече знаехме наизуст — за оня нахалник от южните предградия, който бил дръзнал да се усъмни в смелостта на мъжа й. Щом узнал за това, чичо Хуан начаса се придвижил до другия край на града, намерил го, уредил въпроса с един удар с ножа и го хвърлил в Риачуело. Не зная дали историята е вярна; сега важен е фактът, че този случай е бил разказван и са вярвали на достоверността му.

Вече се виждах мислено да спя по канавките на улица „Серано“ или пък като просяк, или с кошница, предлагащ праскови. Най-много ме привличаше последното, защото така щях да се отърва от училище.

Не зная колко време продължи тая тревога. Веднъж покойният ти баща ни каза, че времето не може да се измерва с дни, както парите се измерват в сентаво или песо, защото парите са еднакви, а всеки ден и дори може би всеки час е различен. Не ми стана съвсем ясно какво искаше да каже с това, обаче фразата се е запечатала в съзнанието ми.

През една от онези нощи сънувах сън, който се превърна в кошмар. Сънувах чичо си Хуан. Не го познавах, но си го представях як, с малко примес на индианска кръв, с редки мустаци и буйна коса. Пътувахме на юг между големи каменни кариери и бурени, но тези кариери и тези бурени бяха едновременно и улица „Тамес“. В съня ми слънцето грееше високо над нас. Чичо Хуан беше облечен в черен костюм. Спря близо до някакъв мост в едно дефиле. Държеше ръката си под сакото на височината на сърцето, но не като човек, който се готвеше да извади нож, а сякаш криеше нещо. Каза ми с много тъжен глас: „Много съм се променил“. Извади бавно ръката си и тогава видях крайник на лешояд. Събудих се с вик в тъмнината.