Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 238

Уриарте крещеше, че противникът му го е измамил. Другите, застанали прави, ги бяха наобиколили. Спомням си, че Дънкан беше по-висок от останалите, як, с приведени рамене, с безизразно лице и светлоруси, почти бели коси; Манеко Уриарте беше подвижен, мургав, може би с малко индианска кръв, с претенциозни редки мустачки. Съвсем ясно личеше, че всички са пияни; не зная дали наистина по пода се търкаляха две-три бутилки, или пък така ми се стори поради многото филми, които съм гледал. Уриарте не преставаше да ругае; думите му ставаха все по-обидни и дори цинични; Дънкан се правеше, че не го чува; накрая, сякаш вече отегчен, стана и го удари с юмрук. Повален на пода, Уриарте извика, че няма да преглътне тая обида, и го призова да се бият.

Дънкан отказа, а после се заоправдава:

— Да си призная, страх ме е от него.

Всички прихнаха да се смеят. Уриарте вече се бе надигнал, когато се тросна:

— Ще се бием, и то още сега, начаса.

Някой, Бог да му прости, отбеляза, че не липсват оръжия.

Не помня кой отвори витрината. Манеко Уриарте избра най-впечатляващото и най-дълго оръжие — камата с напречника във формата на буквата „V“. Дънкан някак небрежно взе един нож с дървена дръжка, на острието му бе гравиран храст. Някой се обади, че било много типично за Манеко да си избере шпага. Никой не се изненада, че в този момент на Уриарте му трепна ръката; всички се учудиха, че същото стана и с Дънкан.