Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 217

Карлос Фриас ми предложи да се възползвам от предговора, за да изложа естетиката си. Както бедността ми, така и волята ми се опълчват срещу този съвет. Не притежавам естетика. Времето ме научи на някои хитрости: да избягвам синонимите, които страдат от недостатъка да загатват въображаеми различия; да избягвам испанизмите, аржентинизмите, архаизмите и неологизмите; да предпочитам ежедневно употребяваните думи пред необичайните; да вмъквам в разказите си обстоятелствени черти, изисквани понастоящем от читателите; да симулирам лека неувереност, защото действителността може да е точна, но паметта не е; да разказвам събитията така, сякаш не съм ги разбрал напълно (това го научих от Киплинг и от исландските саги); никога да не забравям, че установените норми не са задължителни и че времето ще има грижата да ги отмени. Подобни хитрости или привички със сигурност не могат да съставят естетика. Освен това нямам доверие в естетиките. Като цяло те не са нищо повече от безполезни абстракции; различни са не само за всеки автор, но даже и за всеки отделен текст и не могат да бъдат нищо друго освен случайни творчески стимули или инструменти.

Това, както вече споменах, е петата ми стихосбирка. Разумно е да се предположи, че няма да е по-добра или по-лоша от останалите. Към огледалата, лабиринтите и мечовете, които моят примирен читател вече е свикнал да очаква, са прибавени две нови теми — старостта и етиката. Последната, както е добре известно, постоянно е вълнувала един скъп приятел, с когото ме запозна литературата — Робърт Луис Стивънсън. Една от добродетелите, заради които предпочитам протестантските народи пред католическите, е тяхната загриженост за етиката. Милтън е искал децата в неговата академия да получат познания по физика, математика, астрономия и естествени науки, а д-р Джонсън отбелязва в средата на осемнайсети век: „Благоразумието и справедливостта са предимства и добродетели, които съответстват на всяко време и място; ние винаги сме моралисти, а геометри — само понякога“.

На тези страници съжителстват — в хармония, надявам се — формите на прозата и поезията. Бих могъл да се позова на знаменити предшественици — „Утешението на философията“ на Боеций³³⁶, разказите на Чосър, „Хиляда и една нощ“; все пак предпочитам да заявя, че тези отклонения ми изглеждат случайни и бих искал тази книга да се чете по-скоро като стихосбирка. Един том сам по себе си не е естетически факт, а физически обект между други такива; естетическият момент може да настъпи само докато този том се пише или чете. Често се твърди, че белият стих е просто типографски призрак; мисля, че в това твърдение се спотайва грешка. Отвъд ритъма си типографската форма на стиха служи, за да обяви на читателя, че той трябва да очаква поетично чувство, а не сведения или разсъждения. Някога копнеех за мощния дъх на Псалмите³³⁷ или на Уолт Уитман; след толкова години откривам, не без известна меланхолия, че съм се ограничил с няколко класически стъпки — александрийския стих, единайсетстъпния и хептаметъра.