Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 2
Хорхе Луис Борхес
227
228
229
230
231
232
233
234
235
236
237
238
239
240
241
242
243
244
245
246
247
248
249
250
251
252
253
254
255
256
257
258
259
260
261
262
263
264
265
266
267
268
269
270
271
272
273
274
275
276
277
278
279
280
281
282
283
284
285
286
287
288
289
290
291
292
293
294
295
296
297
298
299
300
301
302
303
304
305
306
307
308
309
310
311
312
313
314
315
316
317
318
319
320
321
322
323
324
325
326
327
328
329
330
331
332
333
334
335
336
337
338
339
340
341
342
343
344
345
346
347
348
349
350
351
352
353
354
355
356
357
358
359
360
361
362
363
364
365
366
367
368
369
370
371
372
373
374
375
376
377
378
379
380
381
382
383
384
385
386
387
388
389
390
391
392
393
394
395
396
397
398
399
400
401
402
403
404
405
406
407
408
409
410
411
412
413
414
415
416
417
418
419
420
421
422
423
424
425
426
427
428
429
430
431
432
433
434
435
436
437
438
439
440
441
442
443
444
445
446
447
448
449
450
451
452
453
454
455
456
457
458
459
460
461
462
463
464
465
466
467
468
469
470
471
472
473
474
475
Хорхе Луис Борхес
Смърт и компас
Всеобща история на безчестието (1935)
Посвещавам тази книга на С.Д. — англичанка, неизброима и ангел. Предлагам й и онази моя същност, която съм съумял да запазя някак — сърцевината, която не търгува с думи, не продава сънища и остава недокосната от времето, от радостта и нещастията.
Предговор към първото издание
Повествователните упражнения, които съставят тази книга, бяха написани от 1933 до 1934 година. Мисля, че водят началото си от повторния ми прочит на Стивънсън и Честъртън, от първите филми на Фон Щернберг1, а може би и от една конкретна биография на Еваристо Кариего2. В тях съм злоупотребил с някои методи — неравностойните изброявания, резките преходи, свеждането на един цял човешки живот до две-три сцени. (На този образен замисъл е подчинен и разказът „Мъжът от розовата кръчма“.) Описаните истории не са и не се опитват да бъдат психологически.
Що се отнася до магическите примери, с които завършва тази книга, нямам други права над тях освен правото на преводач и читател. Понякога ми се струва, че добрите читатели са истински любимци на музите, по-загадъчни и необикновени даже и от добрите автори. Никой не може да отрече, че творбите, приписани от Валери на неговия отдавна отминал Едмон Тест, имат несравнимо по-малка стойност от тези на съпругата и приятелите му.
Четенето, поне засега, е дейност, по-късна от писането — по-примирена, по-изтънчена, по-интелектуална.
Предговор към изданието от 1954 година
Барокът според мен е онзи стил, който преднамерено изчерпва (или се опитва да изчерпи) възможностите си и в крайна сметка се превръща в карикатура на самия себе си. През осемдесетте години на деветнайсети век Андрю Ланг напразно се е стараел да имитира Поуповата „Одисея“3; този труд вече е бил пародия и пародистът е бил безсилен да преувеличи неговата помпозност. „Вагосо“ е названието на една от формите на силогизма; осемнайсети век го е приложил към някои злоупотреби в архитектурата и живописта на седемнайсети. Бих казал, че барокът е окончателният етап на изкуството въобще, когато то излага на показ и разхищава своите средства. Барокът е интелектуален, а Бърнард Шоу твърди, че всеки интелектуален труд по принцип е хумористичен. Този хумор е неволен в произведенията на Балтасар Грасиан4, но съзнателен и даже разпуснат при Джон Дън.
