Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 104

Сноп светлина го упъти към един прозорец. Отвори го — кръгла жълта луна осветяваше два пресъхнали фонтана в тъжната градина. Льонрот продължи да оглежда къщата. През галерии и фоайета, които извеждаха в трапезарии, излизаше в еднакви вътрешни дворчета, на няколко пъти се озоваваше в едно и също дворче. По прашни стълби се изкачваше в кръгли преддверия; до безкрайност се отразяваше в поставени едно срещу друго огледала; умори се да отваря или да открехва прозорци, през които от различна височина и под различен ъгъл виждаше все същата печална градина; в къщата имаше мебели с жълти калъфи и полилеи, обвити в платно. В една от спалните се спря — там имаше едно-единствено цвете в порцеланова чаша; при първия допир изсъхналите листенца се разсипаха на прах. На втория етаж, макар да бе последен, къщата започна да му се струва безкрайна и разрастваща се. „Вилата не е толкова голяма, помисли си той. Така изглежда заради полумрака, симетрията, огледалата, годините, неведението ми и самотата“.

По вита стълба стигна до куличката. Лунната светлина тази вечер проникваше през ромбовете на прозорците; те бяха жълти, червени и зелени. Льонрот се спря, връхлетян от поразяващ спомен.

Двама ниски мъже, свирепи и яки, се нахвърлиха върху него и го обезоръжиха: трети, много висок, го поздрави сдържано и каза:

— Много мило от ваша страна. Спестихте ни една нощ и един ден.

Това беше Ред Шарлах. Двамата мъже вързаха ръцете на Льонрот, който най-сетне си възвърна дар слово:

— Шарлах, нима и вие търсите тайното Име?

Шарлах, безразличен, продължаваше да стои прав. Не беше участвал в краткото сбиване, само протегна ръка, за да вземе револвера на Льонрот. Накрая заговори и Льонрот долови в гласа му умора от победата, омраза, безпределна като вселената, тъга, не по-малка от омразата:

— Не. Търся нещо по-мимолетно и крехко, търся Ерик Льонрот. Преди три години в един игрален дом на улица „Дьо Тулон“ вие лично арестувахте брат ми и го хвърлихте в затвора. По време на престрелката аверите ми ме измъкнаха с един впряг, бях с полицейски куршум в корема. Девет дни и нощи се люшках между живота и смъртта в тази запустяла симетрична вила; изгаряше ме треска, отвратителният двулик Янус, който гледа залезите и изгревите, изпълваше с ужас и миговете на делириум, и безсънните ми часове. Намразих тялото си, струваше ми се, че да имаш две очи, две ръце, два бели дроба, е толкова чудовищно, колкото да имаш две лица. Един ирландец се опита да ме направи християнин; повтаряше ми сентенцията на гоите¹³⁴: „Всички пътища водят към Рим“. Нощем кошмарите ми се подхранваха от тази метафора; чувствах, че светът е лабиринт, от който е невъзможно да се измъкнеш, защото всички пътища, макар и да вървят привидно на север или на юг, всъщност водят към Рим, а Рим е и четириъгълната килия, където брат ми агонизираше, и вила „Трист льо Роа“. В една от тези нощи се заклех пред бога, който вижда с две лица, пред всички богове на треската и на огледалата, че ще изплета лабиринт около негодника, който арестува брат ми. И го изплетох. За материал използвах мъртъв ересиолог, компас, забравен култ от осми век, една гръцка дума, кама, ромбовете на една бояджийница…