Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 4

Трополенето на каруца я накара да откъсне очи от локвите по пътя, които се опитваше да заобикаля. Един селянин крачеше до нисък здрав кон, теглещ товар оборска тор за нивите. Човечецът обърна глава и зяпна невярващо привидението, изправило се на пътя му. Тя му отвърна с царствено кимване — в края на краищата какво друго можеше да направи? Едва не се изсмя на глас, но успя да преглътне непристойния звук и продължи да върви. Без да поглежда назад. Не смееше.

Вървя повече от час преди уморените й крака да се подгънат окончателно под тежестта на роклята. Беше на крачка от сълзите, толкова унизително й се струваше всичко. „Не става така. Не знам как се прави. Нямало е откъде да се науча, а сега съм твърде стара“.

Пак коне, този път галопиращи, и нечий вик. Мина й през ум, че и оръжието е сред многото неща, с които не се беше запасила — дори малък нож на колана нямаше, за да се защити от нападение. Представи си се срещу въоръжен с меч мъж, и най-неумелия, самата тя размахала каквото там оръжие би имала сили да вдигне, и изсумтя. Сценката би била толкова краткотрайна, че не си струваше усилието да си я представя докрай.

Хвърли поглед през рамо и въздъхна. Сер ди Ферей и един коняр препускаха по пътя след нея, калта се плискаше под копитата на конете им. Не беше чак толкова глупава или луда, че да предпочете разбойници вместо тях. Може би точно в това беше проблемът — може би не беше достатъчно луда. Истинските душевни разстройства не се спираха пред нищо. Достатъчно луда да си мечтае за онова, което не е достатъчно луда да направи — виж, това е рядко безполезно умопомрачение.

Клъвна я вина при вида на червеното, ужасено, потно лице на ди Ферей, когато той дръпна юздите току до нея.

— Царина! — извика той. — Милейди, защо сте дошли чак тук? — Едва не падна от седлото, когато се наведе да хване ръката й и да я погледне в лицето.

— Досади ми се от тъгите на замъка. Реших да се утеша с разходка под пролетното слънце.

— Милейди, отдалечили сте се на повече от пет мили! Този път е крайно неподходящ за вас…

„Да, а и аз съм крайно неподходяща за него“.

— Без придружител, без стража… богове пет, помислете за положението си, за безопасността си! Помислете за белите ми коси! От тази ваша разходка съвсем побеляха.

— Искрено се извинявам на белите ви коси — каза Иста с известна доза искрено разкаяние. — Те с нищо не са заслужили неприятностите, които им създадох, нито останалите части от тялото ви, добри ми ди Ферей. Просто… исках да се поразходя.