Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 290

— Ти още си незавършен. Покровителите ни са проникновени, но не е невъзможно да им угодиш, така мисля. Копелето ми каза, със собствената си уста…

Ди Кабон затаи дъх.

— … че боговете не дирят безупречни души, а големи. Според мен именно в мрака се поражда това величие, така както цветята израстват от пръстта. Дори не съм сигурна, че величието би могло да разцъфне без мрака. И ти си докоснат от бог не по-малко от всички други тук — не се отчайвай от себе си, защото според мен боговете не са се отчаяли от теб.

Сивите му очи се забулиха от едва сдържани сълзи.

— Твърде стар съм да започвам всичко отначало.

— Имаш пред себе си повече години от Пежар, който беше два пъти по-млад от теб и когото завчера погребахме край тези стени. Застани до гроба му и използвай дъха си на жив човек, за да се оплачеш от малкото оставащо ти време. Ако смееш.

Той се дръпна леко при стоманената нотка в гласа й.

— Предлагам ти възможността да започнеш наново с една почтена професия. Не гарантирам как ще свърши. Опитите се провалят, но не толкова сигурно, колкото ако въобще не опиташ.

Той издиша продължително.

— Тогава… щом така стоят нещата, и с онова, което знаете за мен — което е повече, струва ми се, отколкото съм изповядвал на някого, бил той жив или мъртъв, — то аз съм вашият човек, ако ме вземете, царина.

— Благодаря ти, капитане — взимам те. Като мой конемайстор ще приемаш заповеди от сенешала ми. Мисля, че ще ти се стори приемлив командир.

Горам се поусмихна на последното и й кимна за довиждане. Ди Кабон остана при нея, загледан след новия й капитан, който излизаше от двора. Лицето му изглеждаше загрижено.

— Е, просветени? Какво мислиш сега за нещата, които видя?

Той въздъхна.

— Знаете ли, тази работа с божественото откровение не била толкова… хм… толкова приятна, колкото мислех, че ще бъде, когато тръгвахме от Валенда. Тайничко бях ужасно развълнуван, че именно аз съм избран да свърша божията работа.

— Опитах се да ти го кажа, когато бяхме в Касилхас.

— Да. Мисля, че сега го разбирам по-добре.

— Моят двор ще се нуждае и от свещен, между другото. Понеже ще бъда един вид посветена към ордена на Копелето, ти би ми паснал много добре. Най-вероятно ще пътуваме през Петте княжества. Ако наистина си мечтаеш за мъченичество, каквито намеци открих в ранните ти проповеди пред мен, може би все още имаш шанс да осъществиш мечтите си.

Той се изчерви до ушите.

— Богове пет, ама и онези проповеди бяха толкова глупави. — Пое си дълбоко дъх. — Ще се радвам, ако ми се размине онази част с мъченичеството. Колкото до другото обаче — отговорът ми е „да“, царина, от цялото ми сърце. Макар и без сънища, които да ми посочат пътя. Е, най-вече без сънища, които да ми посочат пътя. Всъщност вече не съм толкова сигурен, че ги искам. — Поколеба се, после добави с копнеж, който никак не се връзваше с казаното дотук: — Казахте… наистина сте го видели лице в лице, насън? В истински сън?

— Да. — Иста се усмихна. — Единия път Той използва твоето лице, за да ми говори. Изглежда, Някой смята, че не си недостоен да носиш Неговите цветове, просветени, и на свой ред да носи за кратко подобието на твоята плът.