Читать «Бунището» онлайн - страница 3

* * *

— Ставай, Стеф. Време е за закуска.

Хари седи пред колибата, и вятърът развява косите му и разнася мръсни найлонови пликчета по купчините боклук. Пред него стара алуминиева тенджера с отчупени дръжки стои на парчетата от голяма керамична ваза, и под нея горят пожълтели остатъци от списания. В тенджерата нещо ври — ако се съди по миризмата, месни отпадъци. Хвърлени огризки от хот-догове, събрани от боклука парчета синтетично месо, развалените им части изрязани с евтин бразилски канцеларски скалпел…

— Гъстичка става, ще те посгрее отвътре — кимва към тенджерата Хари.

— Не ми се яде, Хари. Трябва… трябва да се жакна.

— Вчера пристъпът беше по-дълъг отвсякога, Стеф. Да пробваш ли малко крек вместо…

— Заври си го отзад крека. Сурни го на некоя бавачка, за бебетата.

— Толкова ли ти е слаб?

— Нали съм ти казвал. Малко те позаостри, и след час-два пак си кат лайно в изолационен пакет.

— Много ли те е настъпило? Можеш ли да изчакаш, докато хапнеш?

— Мога, ама после… на всека цена.

— Добре. Сърбай, аз ще закача акумулатора.

Докато действа с лъжицата с огризана пластмасова дръжка, Стеф гледа как Хари свързва малкия очукан акумулатор. Тази нощ клошарите в града са му го заредили, срещу някакъв боклук или услуга. Едно зареждане стига за четири-пет свързвания, почти седмица, ако не се жакваш често. Захранват с него намерен на боклука безжичен терминал. Който го е изхвърлил е забравил да анулира регистрацията му, и сега става за безплатни връзки към публичните бази данни.

Стеф нетърпеливо обира последните лъжици от варивото. Натиска с дръжката на лъжицата счупения бутон на терминала, и нетърпеливо плъзва пръст по повърхността на екрана. Изписаното послушно се сменя, по екрана хукват редове, картинки, схеми. Понякога пръстът потупва нещо, и потокът информация сменя хода си, заобикаля оттук или оттам, търси незнайно какво.

Стеф седи с фиксиран върху екранчето поглед, и чувства как постепенно терминалът и бунището се разтварят и изчезват. Как той отново е без граници и без край, обхванал целия свят. Отново го облива неописуемото блаженство. И да има дума, която описва като какво се чувства, Стеф не я знае. Ако поиска, ще си я спомни мигновено — но не му пука. Знае достатъчно, за да постигне каквото си прище. Да се излекува като на шега. Но е твърде голям, над всичко е, и не му пука за човечето там някъде на бунището…

* * *

Когато се опомня, Стеф не бърза да стане. Всичко е необичайно ярко и кристално ясно. Само един поглед върху прикътаната между две купчини боклук колиба, и виждаш всяко парче кои други подпира, и на какво се държи. На терминала сякаш е изписана историята на собственика му — хлапе от предградията, баща в затвора или в неизвестност, още братчета и сестричета, уморена майка с малка заплата, подарък за петия или шестия рожден ден, преоценен или купен на старо…