Читать «Бунището» онлайн - страница 6

— Сгреваш ли кво става? — пита го тихо след седмица Кибика, докато чакат на опашката в столовата.

— Кво да става?

— Четирма за четири месеца. Бая е.

— И кво? Пука ли ти?

— Ама кои четирма? Дет беха в шибания опит.

— Ние двамцата сме си окей — възразява Стеф, но по гърба му полазва студ.

— Дотука. Прай си извода.

Кибика не спира с ровенето. След два дни излиза в еднодневна отпуска Мангала. Кибика разменя с него няколко думи преди това. Вечерта след като се връща, Мангала ги привиква след вечеря със Стеф в един ъгъл, и им кимва:

— Мели ти чутурата, Кибик. Братото вика същото — и в техното ТВУ е имало опит, преди четири месеца, и от шестимата петима са превзели фризера. Сичките случайно, секи различно. Последния — оня ден.

— Тая верно не е съвпадък — констатира мрачно Стеф. — Ама от къв зор? Що па да мрат?

— Дреме ли ти? — отвръща Кибика. — Може да е неква гадост, дето след време разбишква акъла. Може опита да е бил много шибан, и плешивковците да замазват следите. Може некой маниак да трепе подопитните. По на кеф ли ще пукнеш, ако знаеш?

Стеф плаща на Мангала своята половина от междуградското обаждане и уплашено обмисля нещата. Не му се мре. Хич. А в ТВУ-то който не стопля навреме, не живее дълго и хубаво и без да е бил в опити… Ама няма скоро да излиза в отпуска, да уреди някакво прикритие, пък побегне ли на сляпо, ще го пипнат за ден-два. Всяка година по някой идиот се пробва, за поука на останалите. А ако Мангала не ги е излъгал, няма никакво време.

— Е? — пита го Кибика на следващия ден.

— Навитак съм. Неква оферта?

— Довечера дигаме парцала. Уредил съм фалшиви идент-импланти.

— Немаме толкоз пара.

— Евтинджос са. И ще има малко отстъпка, срещу нашите.

— На кой са му изтребали?

— С тех и с пачка за директора ТВУ-то е екстра покрив за некой намокрен от поръчка. Ама пак немам достатъчно, ще шариш разликата, за уреждането. За опита сте гушнали бая, Чепа се похвали, пък ти си прибран, сто на сто си сложил настрана. Инак си реди нещата сам, ако смогнеш…

Ясен е начи директора що се газира, мисли Стеф. Дойдат ли куки да ровят, него ще чепкат — от нас нема кво да отдерат. Изнюхат ли го, требе да им кеши мега, нема да му се ще.

Два часа след отбоя в ТВУ-то двамата вече седят в мазето под кафенето на ъгъла на „Боян Радев“ и 534-та, и пъргавият ветеринар на бандата навива ръкава на Стеф. Кибика чака реда си отстрани.

— Екстра стока — кимва ветеринарят към двете оризови зрънца, матовобели в прозрачното пликче. — Полицейските и корпоративните скенери ги хващат, де, но уличните се литкат без гък. И магистрален чекпойнт минаваш спокойно, и в по-закъсал магазин или склад можеш да се наемеш даже. — Той пръсва върху ръката на Стеф точно под рамото малко упойка от спрей с нарисуван ухилен доберман. — Я сега да ти извадим стария…

Скоро след разсъмване двамата бегълци вече се дрънкат в каросерията на товарен камион, извън града. По идентификация току-що са навършили осемнайсет, и са пуснати от ТВУ-то с добро поведение. Последните им пари са отишли за превоза, но все ще изкарат, или отмъкнат нещо… Стеф вече се унася в полудрямка, когато Кибика го разтърсва безмилостно.