Читать «Стрелците в Мексико» онлайн - страница 9

По-нагоре, още по-нагоре, читатели. Бориката се скрива съвсем и се заменя от разни видове мъх и лишеи, които отвсякъде обвиват канарите.

Намираме се там, дето започват вечните снегове. Преминаваме ледниците и през прозрачните маси на бляскавия лед виждаме все същия мъх и същите лишеи, които като плътна пелена покриват суровия камък.

Печална, безнадеждна пустиня! Студът пронизва до мозъка на костите.

По-нагоре, по-нагоре, приятели! Краят още не се вижда. С мъка се прехвърляме по купища замръзнал сняг, плъзгаме се по ледени площадки, катерим се по почти отвесните ребра на сякаш гледжосаните скали, прескачаме през пропасти, пълзим по колене, като се порязваме по острите краища на скалите и ледените кристали, задъхвайки се, замръзнали от студ — все по-нагоре и по-нагоре!…

Но ето че най-сетне сме на върха. Аз мога да кажа: на върха съм, постигнах целта си.

Това е връх Оризава — Цитгалтепетъл, отдавна угаснал вулкан, наречен от индианците „Горяща звезда“. Обръщаме се на Изток и с един поглед обгръщаме цялото изминато пространство. Ето го поясът на снеговете, мъха, лишеите, черната линия на боровете, по-светлата зеленина на дъбовете, златните житни ниви, морето от кукуруз, гъстите ynccas и акации, палмовите гори, сребърната лента на реката и силните вълни на морето. От морския бряг до връх Оризава разстоянието не е толкова голямо, но в него се съсредоточават и трите климатични пояса. Сякаш сме преминали от екватора до полюса.

Аз съм самичък. Моите спътници бяха въображаеми. Главата ми се върти, пулсът удря нервно, сърцето трепери: чувам силния пулс. Чувствувам се премазан от околното величие, чувствувам се толкова жалък, нищожен атом сред това божествено величие на Природата.

Гледам и слушам. Виждам много неща, но не чувам нито един звук. Наоколо ми — мъртво мълчание — онова страшно безмълвие, в което чувствуваш присъствието на Предвечния Творец.

Вече е нощ! Мълчанието е нарушено. Какво е това? Гръмотевица ли? Не… не. Това е страхотният грохот на свличащата се лавина!… Треперя при звуковете на тази тайнствена, всесъкрушаваща сила на Природата. Струва ми се, че чувам въздишката на самия Бог! Треперя и мислено се прекланям пред силата на силите!

Читателю! Представи си, че от върха Оризава се любуваш на разстланата пред теб чудна панорама и усещаш диханието на Създателя — и ще ме разбереш!

Глава I

В НОВИ ОРЛЕАН

В края на 1846 година се намирах в Нови Орлеан. Бях прекратил своето скитничество и си отпочивах. Действително, през последните десет години се скитах почти безспирно, не се спирах никъде за повече от седмица. Къде не ходих през това време! Кръстосах почти целия континент — от единия край до другия. Плавах по всичките морета. Кракът ми стъпи по върховете на Андите и се изкачи над Кордилерите, погледът ми обгърна Сиера-Мадра, спуснах се по Мисисипи с параход и се изкачвах с лодка до изворите но Ориноко. Стрелях по биволи из равнините на Арканзас и по щрауси из пампасите, които заобикалят Рио ла Плата. Треперих в жалката колиба на ескимоса, сетне се разтапях в жегата под тропическите палми, хранех се със сурово месо заедно с траперите от Скалистите планини и пекох маймуни с индианците, видях много неща, за които няма да споменавам и които би трябвало да ме направят по-мъдър. Но търсенето на приключения бе, изглежда, моя неизлечима болест и мисълта за заседнал живот ми бе постоянно чужда.