Читать «Стрелците в Мексико» онлайн - страница 10

Справех ли се да се разправя с команчите от Западен Тексас, вече ламтях за нови подвизи.

„Какво да предприема по-нататък? — мислех си. — Накъде да се запътя? Да взема участие в Мексиканската война? Да, ето една отлична мисъл!“

Действително, войната между Мексико и Съединените щати току-що се бе отворила. Сабята ми — прекрасно произведение на толедското изкуство, която бях отнел от един испански офицер в Сан Яцинто — ръждясваше безполезно край една от камините, до която рядко присядах. Облада ме за миг войнствено настървение. Без да му мисля надълго, грабнах перото и написах молба до военния департамент, че желая да постъпя във войската на Щатите. Зачаках търпеливо отговора.

Напразно! С всеки нов бюлетин от Вашингтон се увеличаваше списъка на офицерите, приети за поход, но моето име липсваше постоянно. В Нови Орлеан, този най-патриотичен град от цялата република, гъмжаха носителите на еполети и саби, и аз ги гледах със завист и срам, изпитвайки постоянна мъка. Ежедневно от театъра на войната се получаваха вести, пълни с имена на герои; пристигаха параходи, натоварени с хора без ръце, без крака, с превързани глави, измъчени, целите в рани, но обкичени с лаврите на славата.

Измина повече от месец, но на предложените ми услуги отговор не се получаваше. Нетърпение, яд и досада ме завладяха и не знаех вече за какво да се захвана.

Беше вечер. „Къде да отида — питах се, — да взема да се запътя към френската опера? Да послушам Калве?“

Отидох. Но войнственият характер на операта разпали още повече жаждата ми за героични подвизи, така че по пътя към вкъщи се усетих напълно замаян, трябваше незабавно да взема решение, да стигна някак до бойното поле. Бях готов да се хвърля сам срещу цяла неприятелска армия само и само да утоля разпаления у мен пламък на честолюбието, или по-точно — на необузданата дързост. Вътрешно проклинах и президента, и всичките членове на военния съвет, задето пренебрегваха готовността ми да им помогна при спасението на отечеството.

— Оставете ме, проклетници! Какво искате от мен? — раздаде се изведнъж уплашен глас в тъмното предградие Треме.

Дочух няколко възклицания на френски, шум от борба, гръмна се и същият глас извика:

— Четирима против един! Мерзавци! На помощ… на помощ!…

Затичах към мястото на произшествието и при слабата светлина на далечния фенер едва различих човек с гигантски ръст, който размахваше нож и се защищаваше против четирима нападатели, въоръжени с револвери. Някакво момче стоеше малко настрана и усърдно викаше за помощ.

Предположих, че става обикновена улична кавга, и поисках да вляза в ролята на помирител. Хвърлих се към нападателите да ги увещавам да се откажат от намерението си. Но думите ми изобщо не бяха чути. Един от разбойниците ме рани съвсем леко в ръката с револвера си. За щастие, аз не се бях разделил с моя. Извадих го за миг и гръмнах.