Читать «Калиакра» онлайн - страница 3

Подире им, яхнал белия си ат, доведен от слугите му само за тържественото шествие през града, вървеше Хасан бей Добротицаоглу, наричан от турците с измененото му име Добруджаоглу, тъй както бяха прекръстили на Добруджа дядовото му княжество, Добротицовата земя, някогашната Карвунска хора, що се простира от Емона до Килия на Туна река, от Дръстър и Овеч до Варна и Галата. Внук бе Хасан бей и наследник на славния княз Иванко, сина на още по-славния деспот Добротица, тоя, що бе гонил по морето генуезци и турци, що се бе сродявал с царе и императори.

Седеше напето върху седлото Хасан бей Добруджаоглу, стиснал юздите с лява ръка, подпрял дясната върху свиления пояс. И току смахмузваше коня си, та да пристъпва, сякаш не върви, а танцува. Ширитлиите му чешири не скриваха мускулестите му прасци, излъсканата като огледало броня открояваше мощните му плещи, а пъстрата чалма около каската още повече разкриваше мъжествеността на обгорялото му лице, обкръжено с късо подстригана руса брада.

Турчин беше вече Хасан бей. Не само по облекло и сан. На турска служба се числеше. Че какво ли друго можеше да бъде, като нямаше вече ни българско царство, ни българско войнство? И какво друго умее роденият болярин освен меч да върти? На турския султан повелите изпълняваше, за него кръвта си проливаше, султанските душмани гонеше. Ех, никой българин още не се бе оплакал от негов зулум, още не бе почернил българска майка, както вече пееха песните за други боляри потурнаци. Ала и що ли можеше да стори, като над всички бдеше честното око на Кадъ Мустафа. Не би допуснал Кадъ Мустафа ни роден османец, ни дьонме поразии да върши, с неправда султанската рая да буни.

При вида му, макар и обкръжена от тълпата, Калина сякаш почувствува жарта на неговото тяло, усети как затуптя по-бързо сърцето й, като че ли можеше да се види буйният му туптеж и през плътно стегнатото й елече.

Луда беше Калина по Хасан бей. Заради сините му очи, заради мъжката му гръд беше готова да забрави и род и вяра. Помислеше ли за него, гаче ли вряла вода я заливаше. Видеше ли го, коленете й отмаляваха. Дръзкият й поглед омекваше, ланитите й пламваха.

Чет нямаха момците и мъжете, и турци, и християни, и чуждоземци, що жадуваха за ласките на огненооката кръчмарска щерка. Механата се гушеше там, в дола, над търговския пристан. И никой, ни нашенец, ни странник не пропускаше да се отбие в нея, да опита вкусните ястия, що вареше Боян Кръчмаря, да ги полее с пенливото калиакренско вино, що наливаше кръшната му щерка. Ей тъй, кой знае как, по цялото Черноморие се бе пръснала славата й. Разнасяха я моряци и скитници, и купци. Неусетно покрай наименованието на града Калиакра, по надписа на кръчмата „Калиакра“, взеха да бъркат и името на Калина. Сляха в едно и града, и гостилницата, и стопанката й. Нарекоха и девойката Калиакра.