Читать «Калиакра» онлайн - страница 2

Калина забърза с тълпата към градската порта. Пътят й минаваше покрай конака. И там, седнал кръстато сред кьошка на няколко везани възглавници, приемаше селяма на народа Кадъ Мустафа. От тридесет години живееше той в Калиакра, раздаваше човешка правда там, където не бе достигнала правдата на аллаха. Опознал бе всички в града и каазата, знаеше кой колко чини, знаеше всекиму мъката и радостта. И навярно правдиво бе съдил, доколкото може човек да бъде безгрешен, когато се е наел правда да раздава в тоя безправен свят. Защото и досега, след като със султански ферман Кадъ Мустафа беше сложен за каймакамин в старата българска столнина, народът продължаваше да си го нарича с уважение Кадъ Мустафа. Доверието и почитта на хората личаха в поклоните, които му отправяха и стари, и млади. Тъй се тачи не насилник, от когото трепериш от страх и боязън, а — управник, заслужил и сан, и влияние, с опит, с мъдрост и търпение. А всеки българин знаеше, че не бе лесно на неговото място съдник на рая и правоверни да бъдеш. Трудно можеш остана правдив, кога има да отсъждаш между роб и господар. Затуй му прощаваха, ако понякога за един и същ зулум отброяваше на българина петдесет тояги, а на турчина — десет.

Че какви ли хора не пълнеха по туй време калиакренските улици и стъгди: и угрижени български занаятчии, и смугли гръцки рибари, и пъстрооблечени наперени яничари, натруфени с кадифе генуезки търговци, арменци, татари и власи. И слисани от многогласата глъчка селяци, дошли на пазара да продадат я агне за Гергьовден, я масло, я кокошчица, я кошница яйца. Всеки със своята носия, с говора си с грижите си.

Калина спря пред първата крепостна порта. Тълпата се раздвои, притисна се до дуварите, пропусна дружината, която нахлуваше в града. Хората говореха, спореха, надвикваха се, неспокойни и възбудени. От цялата гълчава Калина свари да разбере само едно — Хасан бей беше пленил френкска галера, натъпкана с българи роби. Често ставаше тъй. Нощем до брега приставаше генуезки или венециански кораб и прибираше на борда си българи бежанци, та да ги отърве от робията, да ги откара в Константинопол, в Дубровник или по разни други страни. То се знае, капитаните им не вършеха това от християнско милосърдие. Бегълците плащаха със злато, с всичко, що бяха скътвали цял живот за таквиз дни. Ала все по-често вместо почтени търговски кораби приставаха морски разбойници под чужди флагове, натоварваха клетниците, обираха им парите, после и тях натикваха в трюмовете, за да ги продават по сарацинските и християнските робски пазарища.

Най-отпред вървяха, изблъсквайки тълпата с дръжките на копията си, отряд яничари, следвани от двадесетина пленени пирата: италианци, гърци и сарацини, единствените оцелели след тежката битка. Раздърпани, оплискани с кърви, те пристъпваха дръзко и подмятаха груби шеги на родните си езици. Туй бяха отчаяни люде, прежалили вратовете си още когато бяха поели опасния си занаят. Сега някого от тях, капитана или кормчията, щяха да набучат на кол, други щяха да продадат в робство, а най-силните и най-дръзките, ако склоняха, щяха да потурчат. Аллах имаше нужда от такива луди глави, които да разнасят славата му по света.