Читать «Неизбежно правосъдие» онлайн - страница 254

Но къде беше тя?

Смъкна вонята от затвора под душа. Обу чисти дънки, върна се на леглото, гол до кръста, остави ветреца да го доизсуши.

Петнайсет минути, двайсет. Не помръдваше, не мислеше за нищо. Просто седеше и чакаше, бавно се отърсваше от кошмара.

Знаеше, че тя ще дойде.

Стъпки на площадката пред вратата. Стана и направи крачка натам, когато тя отвори.

Носеше покупки в голяма кафява кесия, най-отгоре стърчеше хляб.

Изведнъж усети присъствието й, обхвана я цялата със сетивата си. Косата й сияеше. Бе облякла обикновена светложълта рокля, тънкият плат потрепваше от ударите на сърцето й. Кевин виждаше.

Тя остави кесията на леглото, изправи се и погледите им се срещнаха. Усмивката й отприщи облекчението, радостта пак да е с него.

— Нали помниш, че щях да ти връщам ключа, като се разделихме? Но не ти го върнах. — Позапъна се. — Мислех, че ще се прибереш малко по-късно. Исках да съм тук.

— Уес ме докара.

Тя спря, боеше се да го доближи — последното съмнение. Въпрос в плахата усмивка. Още ли я искаше? Нямаше да се натрапва.

Сякаш му го каза с думи.

Мълчание. И двамата не можеха да се престрашат. Бояха се да не съсипят отново всичко, още в първите минути на истинския живот, тук. Знаеха колко е важно. Стоеше на метър от него, отпуснала ръце по тялото си, а очите й…

Никога преди не бе виждал това, нито пък се надяваше. Тя знаеше кой е, но го обичаше. И той не искаше нищо повече от този свят.

Мелъни попита:

— Имаш ли нужда да постоиш малко сам? Да си тръгна ли?

Той протегна ръце. Нейните трепереха.

— Никога — каза тихо, — никога.

Тя обви ръце около кръста му, притисна се силно. Усещаше сърцето й. Усещаше и своето.

В един ритъм. Заедно. В истинския свят.

Преди, но не в най-отдавнашните времена (защото „Малкия Шамрок“ съществуваше от 1893 година), а през петдесетте години барът бе популярен заради кухнята си не по-малко, отколкото се славеше с напитките.

Моузес Макгайър и неговият съдружник Дизмъс Харди прецениха, че е добра реклама, пък и съвсем подходящо време да се върнат към традицията, точно на Четвърти юли. Получиха разрешение от градските служби да продават хотдог и яхния от миди (по десет и по петнайсет цента, съответно), на открито пред бара. Пуснаха от покрива на „Шамрок“ огромен американски флаг, чак до горния край на прозорците. Площта отпред бе отделена с подвижни прегради, а и времето помогна в начинанието, което рядко се случваше в Сан Франциско.

Дори в седем вечерта беше топло и тихо. По „Линкълн“ рядко минаваха коли, Харди и Макгайър стояха зад маса, под която в метални кутии с лед стърчаха бъчонки с няколко вида бира. Навсякъде около тях, в ограденото място и извън него, в бара зад гърба им, поне двеста човека с всякакъв цвят на кожата пиеха и хапваха, под звуците на маршовете на Джон Филип Соуза. Моузес реши, че тази музика е подходяща за случая и Харди се съгласи, макар да не я обичаше особено. Все пак, Макгайър притежаваше три четвърти от бара.

През последния час точеха бирата със скоростта, с която успяваха да изпразват бъчонките и изведнъж настъпи затишие.