Читать «Три самовилски коня» онлайн - страница 5

— Гледай — рекъл му той — да не се случи пак нещо лошо като онзи път! Ако дойде човек и почне да пакости, веднага извикай някого от пазачите на двореца!

Току-що излязъл градинарят, момъкът извадил втория косъм, потрил го с пръсти и се явил черният кон. Облякъл пак сърмените дрехи и почнал да препуска по градината; момата го видяла и веднага излязла на прозореца. Той изтъпкал цялата градина и чак след като се изморил от бяг и лудуване с коня, слязъл, па си облякъл скъсаните дрехи. Тоя път царкинята му пратила едно хубаво златно сандъче, в което бил сложен нейният лик, изработен върху слонова кост и украсен с бисери, скъпоценни камъни и злато.

Върнал се вечерта царският градинар; като видял, че градината е цяла превърната на купища пръст и пясък, из които стърчат тук-таме скършени стръкове цветя, а повечето клонки на овошките са изпочупени, щял да припадне. Работникът пак се затекъл да го посрещне с плач и тюхкане и му разказал как дошъл втори юнак с черен кон, още по-луд от първия, та изгазил всичко и изпочупил де що види. Цял ден тичал юнакът по градината и я обърнал на купища пръст.

— Ами ти де беше? — развикал се отчаяният градинар. — Къде ти бяха устата бе, глупчо? Защо не извика царските пазачи? Ти пак си се скрил от страх, а той е правил, каквото му е било угодно. Тая работа не може тъй. Аз ще те изхвърля още сега: вземай си дрипите и си върви! Що ми струва твоето шътане и твоята работа, като оставяш хората за един ден да развалят онова, което ние сме подреждали цели седмици!

— Хайде прости ми, майсторе! — почнал да се моли работникът. — Друг път няма да пускам вече никого. Моля ти се, прости ми и сега! Какво да правя! Де ще вървя?

Градинарят не искал да чуе. Той се развикал толкова силно, че го чула чак царската дъщеря и излязла да види що става в градината. Тя утешила градинаря, дала му двесте жълтици и го придумала да не изпъжда работника. Нямало що, майсторът се съгласил. Пак се заели да поправят градината, но лесно ли се поправя? Не се познавало къде е имало преди това лехи, къде са били пътеките, къде какви цветя са били посадени. Най-усърдно работел момъкът; господарят му не можел да му се начуди как е успял за толкова късо време да изпече занаята. Дори почнал да му завижда, защото много работи вършел по-добре и от него.

Порасли цветята и зеленчукът, дръвчетата се поправили, градината заприличала на градина. Един ден роднини поканили градинаря на сватба. Никак не му се отивало, защото се боял да не стане пак нещо, додето той се върне. Но не можел да откаже на поканата, за да не помислят хората, че се гордее, та не иска да отиде. Тръгнал, но съвсем без сърце: сякаш го водели на бесилка; нещо му казвало, че и сега, като се върне, ще намери градината опустошена. Той излязъл, а момъкът извадил белия косъм, разтрил го с пръсти и се явил третият кон, белият — неговият късмет. Облякъл момъкът сърмените дрехи; те блестели от бисер и скъпоценни камъни. Яхнал се на коня и понеже бил решил да не стои вече при градинаря като ратай, изтъпкал де що можал да стигне. Конят изорал земята от край до край, та се не познавало градина ли е било там или угар. Момата гледала от прозореца и след като момъкът слязъл от коня и се преоблякъл, тя му пратила по своята вярна слугиня пръстена си и поръчала да му каже да не излиза никъде вън от града, а да чака, додето дойде време да се оженят.