Читать «Никол» онлайн

През този юни на 1794 г. розите цъфтяха в цялото си великолепие, а моравите грееха с онази тучна зеленина, която може да се види само в Англия. Малката къща в графство Съсекс бе двуетажна, квадратна — една от многото такива къщи, оградени с ниска желязна ограда. Някога тя бе част от един по-голям комплекс от сгради, с постройки за семейството на градинаря или на лесничея. Но онова голямо имение бе раздробено и разпродадено отдавна, за да могат собствениците, семейство Мейлисън, да изплатят дълговете си. Всичко, което бе останало от тази някога голяма фамилия, бе малката позапусната къща, Джейкъб Мейлисън и дъщеря му Бианка.

Джейкъб Мейлисън, набит и снажен мъж, седеше в този юнски ден пред празната камина в салона на партера — с разкопчана жилетка, която иначе се опъваше до скъсване върху добре оформеното му шкембенце, жакетът бе хвърлен небрежно на един от столовете. Масивните му крака бяха обути в черни сукнени панталони, които стигаха малко над коленете и бяха пристегнати там с месингови катарами. Прасците му изпъваха памучните чорапи, стъпалата му заплашваха да прелеят над тънката кожа на черните му пантофи. Един едър, сънлив ирландски сетер се бе притиснал към страничната облегалка на старото кресло и Джейкъб чешеше разсеяно ушите му.

Постепенно бе свикнал със спокойния провинциален живот. Всъщност животът в една по-малка къща с неколцина слуги и по-малка отговорност му беше по-приятен. Господарската къща, в която бе живял като дете с родителите си, той смяташе за истинско разсипничество — и на време, и на сили, и на пространство. Какво толкова, има си сега своите кучета, прилична пържола на обяд, достатъчно доходи, за да поддържа конюшните си — това напълно го задоволяваше.

Но не и неговата дъщеря Бианка.

Бианка стоеше пред голямото огледало в спалнята си на първия етаж, заета да приглажда и реди муселинената рокля върху едрото си тяло. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, облечена по тази проклета френска мода, направо побесняваше от яд. Френските селяни се бяха надигнали против аристокрацията и сега, когато тези изтънчени глупаци французите вече не бяха господари на селяните си, като че целият свят трябваше да търпи последиците. Всички бяха обърнали очи към Франция, изплашени да не ги сполети нейната съдба. В същата тази загубена Франция всеки се напъваше да се облича така, сякаш е от простия народ — никой не смееше и да мисли за атлази и коприни. Новата мода се наложи с муселините си, рипса, батистата и перкала.