Читать «Бараяр» онлайн - страница 6

— Разполагаш ли с толкова хора?

— Ами, да.

— Тогава замъкът Воркосиган. — За да успокои Илян, който гледаше разочаровано, Воркосиган добави. — По отношение на сигурността може и да е лош, но има много добри връзки с обществеността. Ще придаде отличен дух на, хм, войнишка скромност на новото регентство. И ще спомогне за отслабването на параноята в двореца.

Тъкмо стигаха до въпросния дворец. От архитектурна гледна точка, в сравнение със замъка Воркосиган Императорската резиденция изглеждаше огромна. Просторните й крила се издигаха на два до четири етажа, подчертани на места с кули. Разновременни пристроявания се преливаха едно в друго и оформяха едновременно просторни и уютни дворове. Стилът на източната фасада бе най-уеднаквен — тежък, с богата каменна резба. Северната страна бе по-разчленена поради многобройните симетрични градини. Западното крило бе най-старото, а южното — най-новото.

Земеходът паркира до двуетажно преддверие откъм южната страна и Илян ги поведе покрай още стражи по широко каменно стълбище към огромен апартамент на втория етаж. Качваха се бавно заради лейтенант Куделка. Той вдигна глава и се намръщи извинително, после отново се наведе съсредоточено — а може би засрамено? „Няма ли тук асансьор?“ — чудеше се раздразнено Корделия. От другата страна на този каменен лабиринт един бледен съсухрен старец умираше на огромното си наследствено легло…

В просторния коридор на втория стаж, застлан с мек килим и декориран с картини и масички с дребни украшения — произведения на изкуството според Корделия — откриха капитан Негри, който разговаряше тихо с една руса жена със скръстени ръце. Корделия бе срещнала за пръв път покрития със слава — или с позор — шеф на Бараярската имперска служба за сигурност предишния ден, след историческия разговор на Воркосиган с умиращия Ецар Ворбара в северното крило. Негри беше с кораво лице, кораво тяло и твърда глава — мъж, служил на своя император с тялото и кръвта си четиридесет години, една зловеща легенда с непроницаеми очи.

Сега той се приведе над ръката й и я нарече миледи, сякаш имаше предвид точно това, или поне не влагаше повече ирония, отколкото в която и да било от предишните си забележки. Русата жена — а може би момиче? — носеше обикновени цивилни дрехи. Беше висока и мускулеста и гледаше Корделия с явен интерес.

Воркосиган и Негри размениха лаконични приветствия в телеграфния стил на двама мъже, общували в продължение на толкова време, че сега любезностите им се свеждаха до някакъв код.

— А това е госпожица Друшнакови. — Негри не толкова представи, колкото посочи жената на Корделия.

— Коя е госпожица Друшнакови? — попита донякъде отчаяно Корделия. Негри не бе представил и лейтенант Куделка, така че сега той и Друшнакови се гледаха скрито един друг.

— Аз съм прислужница от вътрешните покои, миледи — Друшнакови направи лек реверанс.