Читать «Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)» онлайн - страница 3

Подир много години шишкавият брадат Критий разправяше на приятелите си и на другарите си по чашка:

— Че като зафучих раковината през перилата, че като ревна оня ми ти старец: „Стой! И без това нищо не остана от Атлантида!“ Пък аз му викам: „Млъквай, дядка, имаш склероза.“ Той кипна и взе, че писа за нея.

Приятелите гледаха Критий със съжаление и не вярваха на нито една негова дума. Те вече стягаха кораб, за да търсят изчезналия материк.

Великият дух и бегълците

Къщурката

В петък съчини афоризъм. Както си лежеше на пясъка, съчини афоризма: „Човек не може да направи това, което не може да направи.“ Павлиш нещо не го хареса. Свечеряваше се. Той лежеше на пясъка и си представяше, че е на плажа. Припичаше. Присвиваше очи и пъдеше мушиците, закрили като облак слънцето. Би могъл да вдигне шлема, но скоро щеше да му призлее и мушиците щяха да се напъхат в скафандъра. Павлиш затвори очи и се опита да чуе ударите на топката и гласовете на къпещите се. Но гласове нямаше — мушиците се въртяха беззвучно, а летовниците останаха на Земята. Тишината му пречеше да мисли.

Павлиш се обърна по корем. Пясъкът беше сив, а дребните раковини, напомнящи раирани зрънца грах, ставаха на прах между пръстите му. Сянката на „Компас“ стигна до него. Беше дълга и растеше всяка минута.

Време е да се връща на кораба и да се залавя за някаква работа. Може да изпрати сонда1 и да погледа как се превръща в бяла точка, как потръпва във въздушните течения. Може да си приготви вечеря. Или да хапне нещо студено. Да се заеме с подреждането на трети сектор. Там би трябвало да има медикаменти и оборудване, а в същност е куп стъкълца, прах, трески и парчета метал. Доколкото се простират познанията му на корабен лекар, в трети сектор не може да има и никога не е имало части за радиостанция. Но Павлиш все пак ще се рови в боклуците като археолог, докато не се убеди, че това е напълно безполезно.

Това, което потискаше Павлиш, беше предопределеността. Дори само тя беше достатъчна, за да го изпълни с тъпа неприязън към сивия бряг и тая камара изкорубен метал, по инерция наричана кораба „Компас“.

От бодливите храсталаци, стигащи до плажа, излетя някаква странна гадина и се настани в сянката на кораба. Беше голяма колкото куче, но крехка и членестонога. Тя втренчено гледаше Павлиш с очите си на водно конче. Мушиците се въртяха като вихрушка над него. Гадинката най-после взе решение, подскочи и се заудря в обгорялата страна на кораба като комар в прозоречно стъкло.

Павлиш стана, изтърси пясъка и раковините от коленете си и повлече крака към люка. Преди четири дни се мъчи повече от час докато го отвори, мислеше, че никога няма да се справи. Тогава отвореният люк му се струваше спасение. А всъщност нищо не решаваше.

Гадинката се блъсна в шлема му. Павлиш замахна и я пречупи на две. Облакът мушици тутакси скри останките й. Павлиш затвори люка, подпря го отвътре със стоманен прът. Мушиците се страхуваха от сянката и не се пъхаха вътре, ала с настъпването на вечерта можеше да се появи някой по-едър гостенин. Павлиш се съблече опипом и закачи скафандъра в нишата.