Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 70

— Но какво те кара да не ми вярваш?

— Ами фактът, че приятелят ми от гарата ми каза, че на следващия ден си се появила с млад офицер под ръка и той е качил багажа ти в карета; и в момента, в който каретата е потеглила, офицерът е започнал да те целува…

Тя пребледня ужасно. Но този път ясно забелязах бледността й и случката наистина започна да ме забавлява.

— Твоят приятел е безсрамник — каза и понечи да тръгне.

— Беше, понеже отдавна е мъртъв.

— Бог да го прости тогава — каза тя.

И въпреки това ми се стори, че сега беше по-спокойна. Върна се до мен и бързо смени темата на разговора. Попита ме с какво съм се занимавал след края на войната.

Започна да си припомня всичко, което й бях казал тогава във влака, за битките на френския фронт.

— Ами ти? — попитах я аз. — Ти какво прави след това?

— Растях — отвърна ми простичко тя.

— И си се разхубавила — измерих я с известна дързост в очи аз, по начина, по който бях свикнал да се държа с всяка жена, която ми харесваше. (Извини ме за всички тези тягостни подробности, от които се срамувам, но ми се ще да ти внуша поне отчасти колко повърхностно и вулгарно съществуване водех тогава.)

Тя остана мълчалива няколко мига и издържа на дръзкия ми поглед с ирония.

— Внимавай да не те чуе Клоди! — прошепна ми с усмивка.

Клоди се казваше приятелката ми. Смелостта й ме изненада и аз сбърчих вежди, сякаш не бях разбрал алюзията. (Подчертавам пак: не забравяй, че тогава се изживявах като мъж, изморен от успехи и жени. А и освен това цялата атмосфера на онези времена те подтикваше да нахлузиш тази евтина и вулгарна маска.) Малко ме интересуваше фактът, че момиче като нея, толкова различаващо се от останалите, е така добре запознато със столичните злободневни клюки.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах.

— Знаеш много добре, че на нашата приятелка красивите момичета никак не й се нравят — каза през смях. — А пък и на мен също не ми харесват.

После се премести в друга стая. Аз останах все така подпрян на бара и изпълнен с учудване. Когато Клоди се приближи до мен, я попитах.

— Кое е това момиче?

— Тя е мистерия — възкликна тя. — Истинска голяма мистерия!

— Преувеличаваш — отвърнах й усмихнат.

Горката жена обаче беше изключително зашеметена от алкохола. Липсата й на дискретност започна да ме отвращава. Искаше да я целуна там, на място, пред толкова много двойки до нас. Отказах й с досада. Клоди започна да се моли и да се глези ревливо. Младежите се забавляваха безподобно. Намираха тази унизителна сцена за нещо интелигентно и оригинално. И колкото повече настояваше Клоди, толкова по-силен ставаше моят отпор. За няколко минути барът се напълни с хора. Всички се бяха струпали да гледат. Не бях изгубил спокойствието си, въпреки че бях отегчен и ядосан от всичко, което се случваше. Запалих цигара и се облегнах още по-цинично на бара. Клоди започна да плаче. Сцената стана тягостна и за останалите. Сега се смееха по-скоро по инерция, но всъщност се споглеждаха засрамени едни други.